Диамантената колесница
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената колесница». Краткое содержание книги:
Но дори Фандорин не може да предположи кой е противникът му — и как преследването ще го върне назад в годините, към времето, когато като млад дипломат се озовава В Япония.
Там, в страната на изгряващото слънце, младият Фандорин опознава един нов, непознат, но странно привлекателен свят. Япония става сцена на драматичния му сблъсък с мистериозната общност на нинджите, с амбициите и кроежите на японски аристократи, и на неговата съдбовна любов със загадъчната красавица О-Юми; любов, която бележи живота му и трагичната развръзка на едно дълго разследване.
— Можете, много добре можете — титулярният съветник го подхвана под ръка. — Дайте да се приберем на сухо в моята квартира. Че тоя дяволски сливов дъжд не ще да спре.
Звездата Сириус
Нощта миришеше на катран и тиня. Това се дължеше на съседството на замърсената рекичка Йошидагава, затисната между годауните и корабните разтоварища.
Камердинерът на Ераст Петрович седеше на уговореното място под дървения мост, мислеше си за превратностите на съдбата и чакаше. Когато се появи Семуши, господарят му ще завие като куче. Маса лично го беше обучил. Цял час правиха реншю на два гласа, докато съседите не потропаха на вратата на консулството да кажат, че ще се оплачат в полицията, ако руснаците не престанат да измъчват горкото кученце. Наложи се да спрат с реншю, но господарят вече беше достатъчно напреднал.
Кучетата в Йокохама са много, те често вият нощем, така че нито Семуши, нито полицаите ще заподозрат нещо. Друго е по-важно — да не вземе да го обърка с истинско куче. Но Маса се надявайте да не го обърка. Срамно е васал да не може да различи благородния глас на господаря си от виенето на някой помияр.
Под моста трябваше да се седи много тихо и без движение, но Маса го умееше. Колко пъти в предишния си живот, когато още беше чирак в почтената банда Чобей-гуми, бе дебнал и в дозор, и в засада. Това не е скучно, тъй като умен човек винаги може да намери за какво да си мисли.
В никакъв случай не трябваше да вдига шум и да мърда, тъй като на моста, точно над главата на Маса, се бе настанил агент, преоблечен като просяк. Когато минаваше някой окъснял минувач, агентът носово захващаше да рецитира сутри и го правеше много сполучливо — два-три пъти по паважа звъннаха медни монетки. Интересно, дали след дежурството си предава милостинята на началника? И ако я предава, влизат ли тия пари в императорската хазна?
Копоите са разставени из целия път от „Ракуен“ до дома на Семуши: по един агент на всяка пресечка. Едни са се спотаили по дворовете, други по канавките. Главният агент като най-опитен върви подир Гърбавия. Увил се е в сиво наметало, на краката му има безшумни плъстени обувки, а се крие толкова бързо, че колкото и да се оглеждаш, няма да забележиш никого зад гърба си.
На петдесетина крачки зад главния агент се движат още трима — за всеки случай, ако възникне нещо непредвидено. Тогава старшият ще мигне с фенер изпод наметалото и тримата ще дотърчат начаса.
Здраво са го хванали агентите, няма къде да се дене Семуши. Но господарят и Маса мислиха-мислиха и го измислиха. Щом чуе воя на вицеконсула на Руската империя, Маса трябва да…
Но в тоя миг действително се разнесе вой, който камердинерът на Фандорин разпозна моментално. Ераст Петрович виеше съвсем достоверно и все пак не точно така, както бездомните йокохамски псета — в меланхоличния звук се долавяше нещо породисто, сякаш виеше блъдхаунд или поне басет.
Време беше да се минава от размисъл към действие.
Маса безшумно се плъзна под мостчето и излезе в гръб на „просяка“. Направи три крачки на пръсти, а когато агентът се обърна, скочи напред и меко го халоса с реброто на дланта под ухото. „Просякът“ изхълца и се стовари възнак. От чашката му се разпиля цяла шепа медни пари.
Маса прибра монетките — за достоверност, пък и изобщо добра работа щяха да му свършат. Негово императорско величество ще се оправи някак и без тях. Той приклекна край перилата до безчувственото тяло и се вторачи в тъмното.
Ръмеше ситен дъждец, но ъгълът, откъдето щеше да се зададе Семуши, бе осветен от два фенера. Гърбавия щеше да мине по малкото мостче над канала, да пресече празното пространство и да излезе при моста през Йошидагава. Тоест вдясно от него ще остане мястото, където реката и каналът се сливат, отпред един мост, отзад друг, а отляво няма да има нищо, само тъмното празно пространство. И тъкмо тук е основният замисъл на плана.
Безформеният набит силует се подаде иззад ъгъла. Гърбавия се движеше с тежка походка и се поклащаше на двете страни.
Сигурно не е лесно да влачиш гърбица, помисли си Маса. Ами лесно ли е да живееш с такова уродство? Сигурно, като е бил малък, децата са му се подигравали. Когато е пораснал, момичетата са му обръщали гръб. Затова Семуши е станал толкова подъл и зъл. А може и да не е затова. На улицата, където живееше Маса, също имаше един гърбав, метач беше. Гърбицата му беше дори по-голяма, едва ходеше. Но беше добър и всички го обичаха. И казваха: той е толкова добър, защото Буда го е дарил с гърбица. Не е в гърбицата работата, ами какво кокоро носи човек. Ако кокорото ти е правилно, гърбицата само те прави по-добър, а ако е гнило, намразваш целия свят.