Диамантената колесница
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената колесница». Краткое содержание книги:
Но дори Фандорин не може да предположи кой е противникът му — и как преследването ще го върне назад в годините, към времето, когато като млад дипломат се озовава В Япония.
Там, в страната на изгряващото слънце, младият Фандорин опознава един нов, непознат, но странно привлекателен свят. Япония става сцена на драматичния му сблъсък с мистериозната общност на нинджите, с амбициите и кроежите на японски аристократи, и на неговата съдбовна любов със загадъчната красавица О-Юми; любов, която бележи живота му и трагичната развръзка на едно дълго разследване.
Притежателят на злото кокоро междувременно бе отминал малкото мостче.
Слугата на Ераст Петрович си рече: „Ей сега господарят ще дръпне въжето“, и в същия миг дочу грохот. Каручката, оставена на мостчето, изведнъж се килна настрани, май се бе счупила оста. Голямата бъчва, натоварена отгоре, се изтърси на земята, спука се, от нея потече гъста черна смола и заля дъските, та мостчето стана направо непроходимо.
Семуши чевръсто се обърна, мушна ръка в пазвата, но видя, че не се случва нищо заплашително. Наоколо нямаше жива душа. Явно някой каруцар бе оставил товара си да пренощува близо до пазара и бе отишъл в странноприемница, където да хапне и да прекара нощта. А курумата му стара, вехта, дошло й е времето да се счупи.
Гърбавия постоя около минута на място, въртеше глава на всички страни. Най-сетне се успокои и продължи.
На другия край на мостчето — Маса виждаше чудесно — изникна сива сянка. Стъпи в черната локва и там си остана.
Има си хас! Маса лично бе купувал смолата. Избра я да е калпава, течна, а пък как лепнеше — нагазиш ли веднъж, няма излизане!
Проблесна светлик, сигурно залепеният агент сигнализираше на своите. Появиха се още три сенки. Търчат по брега и не знаят какво да правят. Единият стъпи от много ум на моста и също залепна там.
Семуши се обърна, полюбува се на картинката, сви рамене и продължи спокойно по пътя си. За какво да се притеснява, знае, че и отпред го чакат агенти.
Маса изчака Гърбавия да стигне реката, изръмжа и изскочи насреща му. Стискаше уакидзаши, къс меч, и го размахваше така, че да ти е драго да гледаш как искри острието в светлината на фенера.
— Чобей-гуми! — извика Маса, но не много силно, искаше Семуши да го чуе, а залепналите полицаи не. — Позна ли ме, Гърбав? Дойде и твоят ред!
Нарочно изскочи по-рано, отколкото би трябвало, ако искаше наистина да заколи мръсника. Семуши сколаса и да отскочи, и да извади револвера, подлото оръжие на страхливците. Но Маса не се уплаши от него, знаеше, че сръчният главен полицейски агент още оня ден тайно бе изпилил ударника.
Оръжието изщрака веднъж, втори път. Гърбавия се отказа от трети опит, врътна се и хукна да се спасява. Първо побягна към малкото мостче. После съобрази, че ще залепне и агентите няма да могат да го отърват, и сви надясно, както се и очакваше.
Маса го настигна и за по-страшно го рязна по ръката над лакътя с върха на меча. Гърбавия извика, отскочи и вече без никакви съмнения духна през пустошта в тъмнината. Празното място беше просторно, отиваше чак до Тобемура, където екзекутираха престъпниците и после набиваха главите им на пръти. Едно време, когато беше Язовец, Маса не се съмняваше, че рано или късно няма да се размине с Тобемура, ще зяпа отвисоко с мъртвешки поглед да плаши минувачите. Сега обаче ще има да вземат. Главата на Шибата Масахиро, васала на господин Фандорин, няма работа по прътите.
Веднъж-дваж той разсече въздуха току зад врата на Семуши, а после се препъна и се просна на земята. Нарочно се разпсува, все едно си е ударил крака. И затича по-бавно, куцукайки и крещейки:
— Стой! Стой, страхливецо! Няма да ми избягаш!
Но Гърбавия трябваше вече да е разбрал, че ще избяга, при това не само от несретника отмъстител, но и от агентите на йокохамската полиция. Затова бяха избрали и мястото: насред голото поле се вижда надалеч дали някой те преследва, или не.
Маса за последен път нададе безпомощен вик:
— Добре тогава, бягай, следващия път ще те очистя! — и спря.
Празното място беше голямо, ала Гърбавия нямаше накъде да избяга от него, защото отдясно му беше реката, а отляво каналът. А в далечния край, при моста за Тобемура, в храстите дебне Сирота-сан. Той, разбира се, е учен човек, но няма опит в тия работи. Трябва да му се помогне.
Маса отри потта с ръкав, затича се към Йошидагава. Там беше оставил лодка. Няколко удара с пръта и отива на отсрещния бряг. Ако тича с все сила, ще стигне тъкмо навреме, оттук е по-пряко, отколкото през полето. А и да закъснее, нали затова там е Сирота-сан. Ще му покаже накъде е тръгнал Семуши.
Носът на лодката разряза мазната черна вода. Маса се оттласкваше с пръта от пружиниращото дъно и си тактуваше: „Ии-джя-най-ка! Ии-джя-най-ка!“
Камердинерът на Фандорин се забавляваше от сърце. Златна глава има господарят. Да беше станал якудза, голяма кариера щеше да направи.
Ах, колко смешно се гърчеха залепените полицаи!
Дъждът спря, по небето се изсипаха звезди, които с всяка изминала минута се разгаряха все по-ярко и по-ярко.
Ераст Петрович вървеше към дома си бавно, понеже не гледаше в краката си, а нагоре, любуваше се на звездната илюминация. Особено красиво лъчеше една звезда, кацнала в самия край на небосклона. Светлината й беше синкава и печална. Знанията на титулярния съветник по въпросите на светилата и съзвездията бяха оскъдни, той разпознаваше само двете мечки — Голямата и Малката, затова названието на синята искрица бе загадка за него. Фандорин реши да я нарича Сириус.