Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
— Но духът му не е примирен — отвърна горчиво Уинона. — Той се яви в съня ми. Той ще се върне отново.
Минаха дни, седмици и месеци. Една вечер момчетата и момичетата седяха отново край сестрата на Токай-ихто. Уинона работеше вече твърде рядко. Тази вечер ръцете й бяха отпуснати в скута. Децата не разговаряха помежду си, защото и без това имаше много малко нещо за уговаряне, но все пак търсеха опора един в друг. Това беше, което непрекъснато караше четиримата младежи да се събират заедно: Часке и Хапеда, Светкавичен облак и Гущерчето.
Вече беше започнало да се смрачава, когато отвън се чуха галопиращи коне — галоп на здрави, отпочинали животни. Сигурно бяха чужди ездачи. Момчетата и момичетата наостриха слух.
Ездачите стигнаха в галоп до площада насред бивака, където чаткането на копитата изведнъж секна. Навярно бяха шестима ездачи; така реши Часке. Децата чуха как ездачите скочиха от конете и тръгнаха към шатрата на Четансапа. Момичетата и момчетата останаха седнали до Уинона. Монгшонгша седеше сама в дъното, наведена над празната бебешка люлка.
Някой отметна чергилото на входа, Шонка се вмъкна вътре, а зад него нахлуха и Татокано, трима непознати бойци и един бял мъж. Белият мъж беше цивилен. Татокано се бе издокаран в някаква много странна униформа.
— Разринете огъня! — заповяда белият човек, който сигурно беше чиновник на агенцията. Гласът му беше слаб, преуморен от много крещене.
Татокано преведе заповедта. Светкавичен облак я изпълни. Тя искаше да спести на Уинона унижението да се подчини на заповедта на подобен лаещ койот. Пламъци лумнаха нависоко и осветиха всички, които се намираха в шатрата.
— Вън, прасета такива! — изсъска белият мъж към децата. Двете момчета и момичетата се вдигнаха съвсем спокойно и това спокойствие им придаде горда осанка. Те тръгнаха бавно към изхода на шатрата, откъдето нахълталите бели мъже трябваше да се отместят, за да им направят път.
Шонка сподири със застрашителен поглед осиновения си син Часке и след това сграби Хапеда.
— Ти ще останеш тук!
Момчето веднага се спря, но изпъна врат.
Светкавичен облак, Гущерчето и Часке изскочиха навън. Там застанаха близо до шатрата, защото искаха поне да чуват какво става вътре.
А Хапеда преживя оттук нататък всичко, което се случи в шатрата.
Шонка обгърна с поглед Уинона и Монгшонгша.
— Ставайте! — изкрещя той грубо към тях, след като белият мъж изграчи същото на английски.
Жените се изправиха.
— Ще претърсим шатрата! Жените останаха мълчаливи.
— Къде сте скрили Четансапа, този предател и убиец? Ние ще го арестуваме! Ще го обесим! Червеното крило умря от раната, която този бунтовник му нанесе с камата си!
Жените мълчаха.
Полицаите от лагера започнаха да вдигат и да отгръщат завивките от пода.
— Охо — рече Шонка и тръгна към Уинона, — ти добре си топлиш краката! Отстъпи веднага от тази меча кожа!
Уинона отстъпи три крачки встрани и освободи сгънатата кожа. Белият мъж разгърна, подпомогнат от Шонка, тежката сива кожа. Сега Хапеда за пръв път видя какво беше загърна в кожата: дългата свещена лула, която обикаляше гостите преди започване на всяка гощавка при вожда, короната от орлови пера, недовършената дреха от бизонова кожа, парчетата за ушиване на кожени мокасини и две шини за снежни плазове.
Лицата на Шонка и на дребния бял мъж с лаещия глас се разтеглиха в подигравателна гримаса.
— Аха, вие сте решили да облечете Четансапа?
Нито Шонка, нито пък някой от останалите четирима индианци очакваха жените да отговорят. Само белият мъж чакаше отговор. Ала жените продължаваха да мълчат.
— Къде е Четансапа? — Гласът на белия мъж премина в креслив дискант. Той бе излязъл от едно измъчено не от труд, а от пороци тяло.
Жените продължаваха да мълчат.
Шонка сграби отново Хапеда за раменете и го изтика пред майка му.
— Гледай тук, аз ще взема този малък койот, ако не ми кажеш за кого шиеш тази дреха!
Монгшонгша се разтрепера цялата.
— Не я шия аз.
— Не я шиеш ти?! — Шонка пусна Хапеда и пристъпи към Уинона. — Значи ти я шиеш! — издаде той брадичката си напред.
Белият мъж бе сграбил кожената дреха.
— Хау. Аз я шия — рече Уинона със своя нов, непознат, беззвучен глас и всички се изненадаха, че тя проговори.
— И смяташ да правиш шейна?
— Хау. Ще направя.
— И шиеш мокасини?
— Хау, шия мокасини.
— И си онази кучка, дето се влачи при оня Чегансапа и му помага да живее?
— Не.
Белият мъж изгуби търпение.
— Удари най-после тия жени в лицето! Смажи това проклето котило! Тая лъжлива паплач! Какво дрънка тая мръсна женска? За кого шие тая дреха?