Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
— По-скоро ще си отхапя езика, отколкото да ида да моля жената на този койот-предател, след като Тасунка-витко е победен.
— Ще го направиш ли въпреки това, Часке?
— Ще го направя въпреки това, хау.
Часке тръгна, макар че му беше много тежко. Отправи се към шатрата, където живееше Хиацинта и където бе и твърде рядко използуваното жилище на Часке. Всички в селото избягваха Хиацинта, жената на Шонка.
От отвора на шатрата все още блещукаше слаба светлина; значи огънят вътре още не беше зарит и Часке се вмъкна бързо, за да не съжали и да се откаже от намерението си. След няколко крачки се спря насред шатрата.
Хиацинта седеше край огнището и везеше колан. След малко тя вдигна поглед, изгледа Часке и тъй като той продължаваше да мълчи, попита: — Какво искаш?
— Месо! — отвърна кратко Часке. Думата прозвуча така, сякаш той я беше изплюл.
— Така. Значи затова все пак се реши да дойдеш отново в шатрата.
— Да.
Хиацинта пусна колана, който везеше, да се изплъзне от ръката й и, изглежда, се бореше със себе си.
— За кого искаш това месо?
— Не за себе си — тросна се Часке. — Нима ти не знаеш, че всички гладуват? Само в твоята шатра има достатъчно храна.
Хиацинта изгледа отново момчето, привидно враждебно и същевременно измъчвана от срам. После неочаквано се изправи, извади четири консервни кутии и ги натика в ръцете на момчето.
— Ето! Вземи. Не те питам кому ще ги дадеш. — И тя седна отново край огнището, за да продължи да шие.
Часке не рачи да каже повече нито дума. Измъкна се бърз като невестулка, заедно с плячката си навън.
Хиацинта остана край огнището. Не подхвана отново работата си. Извезаният до половина колан падна от ръцете й; те останаха бездейни, полуотворени в скута й. Не знаеше накъде гледа. Не виждаше огъня, не виждаше чергилото на стената, нито завивките, нито стойките за спане и паниците. Погледът и мислите й се върнаха назад, към миналото, когато тя беше още младо момиче и приятелка в игрите на Уинона. Тогава тя беше доволна, весела и щастлива. Когато Шонка я отведе в своята шатра, започнаха нейните мъки. Никой от бойците в бивака не гледаше с добро око на него; жена си той бе посрещнал сърдито и властно. Уинона, сестрата на Токай-ихто, се отдръпна от Хиацинта, щом тя стана жена на Шонка. Сега Хиацинта беше съвсем самотна. Всички презираха Шонка. Никой не разговаряше с жена му. Сякаш между нея и всички останали имаше празно пространство, което нито дума, нито усмивка, нито жест, нито поглед можеха да пробият. Насред бивака Хиацинта беше съвсем сама. Дори и Часке, който беше останал сирак и принадлежеше към шатрата на Шонка, почти не влизаше вече там, а откакто Шонка стана слуга на белите мъже, и Часке не бе продумал повече нито дума с Хиацинта. Тъкмо сега, дошло да моли за месо, момчето продума отново на своята осиновителка.
Досега Хиацинта никога не бе давала възможност на своя мъж да узнае за нейното безрадостно съществуване. Малко ядеше, малко спеше, работеше само от време на време. Сама имаше чувството, че вече е мъртва и че мъжете и жените на Мечата орда просто бяха забравили да я погребат.
Когато Часке я заговори, тя се изплаши. А когато той отново си отиде, тя пак потъна в своето униние, от което не виждаше никакъв изход.
Момчето избърза към Светкавичен облак, за да й даде една консерва месо. Блесналите очи на момичето му благодариха. Другите две кутии той отнесе на своя приятел Хапеда. Предаде му ги скришом извън бивака, в едно скривалище на двете момчета сред скалите. Последната кутия Хапеда даде на майка си Монгшонгша и много добре знаеше, че Монгшонгша ще раздели храната с Уинона и Унчида.
Едно неясно чувство, че Хиацинта, жената на Шонка, все пак бе сторила някакво добро, накара Часке след доста време отново да се прибере да преспи в тяхната шатра. Намери постелята си приготвена.
Бивакът утихна. Хората почиваха под звездното небе сред голата пуста земя. Спяха така, както спят затворници — прегладнели, уморени, измъчвани от съмнения и отчаяние, неспокойни от надежди и мечти, в които не смееха да вярват и все пак не можеха да се откажат от тях.
Хапеда също се вмъкна най-после в бащината типи и се отпусна върху своето ложе. Дълго не заспа. Мислеше непрекъснато за победения велик вожд Тасунка-витко, който сега трябваше да живее като него, Хапеда, и да се подчинява на заповедите на белите мъже, мислеше също така за своя баща, който загиваше като отлъчен и преследван, с гноящи рани сред пустошта. Хапеда бе отнесъл двете консерви месо на баща си, ала Четансапа бе взел само едната. Хапеда все още виждаше хлътналото лице и блещукащите очи на баща си. През тази нощ не само Уинона, а и момчето Хапеда сънува, че Токай-ихто е още жив и ще се върне, за да помогне на своите близки. Горещото желание насочваше мислите на Хапеда в съня му.