Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
— Хайде де. Това е последно.
Тя отвори уста.
— Като че ли е по-добре мистър Гоздън да остане — рече Вик, защото просто нямаше какво друго да каже за мистър Гоздън.
— Ддържа да остане — изломоти Мелинда.
— Добре, дай да го нагласим на дивана.
Мелинда се опита да го повдигне сама, но той се оказа твърде тежък за нея. Вик пъхна ръце под раменете му и го придърпа така, че главата му да дойде върху страничната облегалка на дивана.
— Да му сваля ли обувките?
— Да не си му пипнал обувките!
Тя се надвеси над обувките на Ралф и като се олюляваше, се зае да развързва връзките.
Раменете на Ралф се тресяха. Зъбите му потракваха.
— Студено му е. Няма да е зле да донеса едно одеяло — рече Вик.
— Аз ще донеса одеяло!
Мелинда се заклатушка към стаята си, но явно забрави за какво е тръгнала, защото кривна към банята.
Вик свали и другата обувка на Ралф и отиде да вземе карираното одеяло, което вечно се подмяташе из стаята на Мелинда. Тоя път беше на пода пред непобутнатото легло. Беше й го подарил за рождения ден преди седем години. То му напомняше за излети, за хубавото лято в Мейн, за оная зимна вечер, когато неизвестно защо бяха спрели отоплението и двамата се бяха сгушили под него на пода пред камината. За миг се поколеба дали да не вземе зеленото одеяло от леглото й вместо карираното, но после си даде сметка, че това е без значение. В стаята на Мелинда както обикновено цареше безпорядък, който едновременно го отблъскваше и привличаше, дощя му се да остане за малко да го поразгледа (почти не влизаше тук), но не си позволи дори да се озърне наоколо. Излезе и затвори вратата след себе си. Като мина покрай банята, чу шуртенето на водата. Надяваше се тоя път Мелинда да не повръща.
Намери Ралф седнал, с размътен поглед, треперещ като при настинка.
— Какво ще кажеш за малко горещо кафе? — запита го Вик.
Ралф не отвърна. Вик наметна с одеялото треперещите му рамене. Ралф немощно се отпусна на дивана и се опита да си качи краката. Вик ги повдигна и подви одеялото под тях.
— Добро момче си ти — смутолеви Ралф.
Вик се подсмихна и приседна на дивана. Мелинда като че ли повръщаше в банята.
— Отдавна трябваше да ме изхвърлиш — промърмори Ралф. — Който не си знае мярката… — Той раздвижи крака, като че ли искаше да стане, и Вик леко притисна глезените му.
— Изобщо нямам такива намерения — рече той успокоително.
— Ще ми се да повърна, да пукна.
В сините очи на Ралф имаше сълзи, които ги правеха още по-бляскави. Тънките му вежди потръпваха. Изглеждаше обзет от желание да се самобичува и в тоя своеобразен транс навярно би изпитал истинска наслада да бъде изхвърлен от къщата за яката и тирантите.
Вик се изкашля и се усмихна.
— О, въобще не си губя времето да изхвърлям от къщи тия, които ме ядосват. — Той се наведе към Ралф. — Ако ме ядосат заради Мелинда — той кимна към банята, — направо ги убивам.
— Разбирам — рече Ралф сериозно, сякаш всичко му беше ясно. — Така и трябва. А аз искам да си останем приятели с тебе и Мелинда. Харесвате ми и двамата. Истина ти казвам.
— Разбери най-сетне — не ми ли харесва някой, убивам го — прошепна Вик още по-тихо, като се усмихваше, надвесен над Ралф.
Ралф се усмихна тъповато.
— Така стана и с Малкълм Макрей. Убих го.
— С Малкълм ли? — възкликна озадачен Ралф. Вик бе наясно, че той знае за Мал.
— Да. Мелинда ти е разказвала за него. Убих го с чук в апартамента му. Вестниците писаха за това миналата зима, сигурно си спомняш. Макрей беше започнал да става прекалено близък с Мелинда.
Не можеше да се прецени доколко Ралф се хваща на въдицата. Само веждите му бавно се сключиха.
— Спомням си… Значи ти си го убил?
— Да. Беше започнал да флиртува с Мелинда. При това открито.
Вик си заподхвърля запалката на Мелинда. Ралф се надигна на лакът. Хванал се беше.
— Знае ли Мелинда, че ти си го убил?
— Не. Никой не знае — прошепна Вик. — Няма да й кажеш, нали?
Ралф още повече се смръщи.
Малко прекалено е всичко това за мозъка на Ралф, каза си Вик. Но Ралф беше схванал, че е заплашван и нежелан. Стисна зъби и рязко дръпна краката си изпод ръката на Вик. Тръгваше си.
Вик безмълвно му подаде обувките.
— Да те закарам ли?
— Ще се оправя сам.
Ралф се олюля, докато се опитваше да нахлузи обувките си, та се наложи да седне. После стана и се заклати към вратата.
Вик го последва и му подаде сламената шапка с пурпурна лента.
— Лека нощ. Беше чудесно — сбогува се Ралф, като сливаше думите.