Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
— Радвам се. И не забравяй — на Мелинда нито дума! Лека нощ, Ралф.
Вик го проследи с поглед, като пропълзя в откритата си кола и профуча по алеята с изкривени задни колела, които изправи едва на улицата. И в езерото да се натикаше — беше му все едно. Над близката горичка слънцето се показваше сред ярки портокалови отблясъци.
Нищо не се чуваше от банята, което можеше да означава, че Мелинда седи на пода и чака нов пристъп на повръщане. Правеше така винаги когато й се гадеше и беше невъзможно да се вдигне от пода, докато не се увери, че пристъпът е преминал. След като почака известно време, Вик отиде да я попита:
— Добре ли си, скъпа?
От що-годе отчетливото измърморване разбра, че е по-добре. Отиде в кухнята и си сипа кафе. Обичаше кафе и то почти никога не му пречеше на съня.
Мелинда излезе от банята по роба. Изглеждаше по-добре, отколкото преди половин час.
— Къде е Ралф?
— Реши да си тръгне. Поръча да ти кажа лека нощ и че ти благодари за хубавата вечер.
— Аха. — Изглеждаше разочарована.
— Завих го с одеялото и той се почувствува по-добре.
Мелинда отиде при него и сложи ръце на раменете му.
— Ти беше много мил с него тая вечер.
— Радвам се, че мислиш така. Преди казваше, че съм бил груб.
— Ти никога не си груб. — Целуна го по бузата. — Лека нощ, Вик.
Той я проследи с поглед до стаята й. Какво ли ще й каже утре Ралф! Защото ще й каже, разбира се. Беше от тоя тип хора. Сигурно всеки момент Мелинда ще му звънне по телефона, както винаги след тръгването му, стига само да не заспи преди това. Но той едва ли ще й каже по телефона все пак.
4
Вик се учудваше на бързината, с която слухът се разпространяваше, на всеобщия интерес (особено от страна на хора, които не го познаваха добре), както и че никой не си мръдна пръста да съобщи в полицията. Разбира се, тези, които поне малко познаваха и него, и Мелинда, разбираха защо е пуснал тая история и дори я намираха забавна. Включително и хора като стария Хансен, зарзаватчията. Но имаше и такива, които не знаеха нищо освен мълвата и по всяка вероятност смятаха, че Вик заслужава да бъде откаран в полицията независимо дали е виновен, или не. Той си направи този извод от погледите, които от време на време усещаше върху гърба си, докато вървеше по главната улица.
Не бяха минали и четири дни от разговора с Ралф, а вече се намираха хора, непознати отпреди или просто незабелязани, които му хвърляха изпитателни погледи, когато ги задминаваше с колата (стар, но добре поддържан олдсмобил, който и бездруго хващаше окото, тъй като повечето от съгражданите му имаха къде по-нови коли), и шепнешком го сочеха. Рядко виждаше някой непознат да се засмее, затова пък приятелите му реагираха само със смях.
През тези четири дни Вик не видя Ралф Гоздън. Неделята след напиването си Ралф се беше обадил на Мелинда и беше настоял да се видят. Мелинда излезе, за да се срещне с него, а Вик и Трикси отидоха сами на пикник на брега на езерото. Вик се споразумя с пазача на лодките да наеме за цяло лято кану за Трикси. Когато се прибраха, завариха Мелинда побесняла. Ралф й беше казал.
— По-глупаво, вулгарно и идиотско нещо от това не съм чувала! — изкрещя му тя в лицето.
Спокойно посрещна хулите й. Подозираше, че Мелинда се гневи най-вече защото Ралф се беше оказал страхливец. Можеше да си представи дума по дума целия им разговор:
Ралф: Не че му вярвам, мила, но е ясно, че не иска да се навъртам около тебе, така че си помислих…
Мелинда: Не ми пука какво иска! Но щом като толкова те е страх да му излезеш насреща…
По време на тоя разговор Мелинда трябва да е разбрала, че е казал същото и на Джоуел Наш.
— Ралф наистина ли мисли, че съм убил Макрей? — попита Вик.
— Разбира се, че не. Просто мисли, че или си хапльо, или ти е изхвръкнал умът.
— Обаче не му е смешно. — Вик съжалително поклати глава. — А това е много лошо.
— Какво пък толкова смешно има?
Мелинда стоеше насред стаята с ръце на хълбоците, широко разкрачила краката си, обути в мокасини.
— Навярно трябва да ти повторя какво точно му казах, за да ти стане смешно.
— А, да. А на Джоуел беше ли му смешно?
— Явно не. Така се подплаши, че изчезна от града.
— Нали точно това си искал?
— Честно казано, да.
— И Ралф си искал да уплашиш, нали?
— И двамата бяха ужасно досадни и неподходящи за теб, поне така ми се струва. Значи Ралф се е уплашил, а?
— Нищо подобно. Не ставай глупак. Как можа да си помислиш, че някой ще повярва на приказките ти?
Вик подложи ръце на тила си и се изтегна на фотьойла.
— Джоуел Наш все трябва да е повярвал. Виждаш, че изчезна от хоризонта. Не ми изглежда много умно от негова страна, но пък и никога не съм го мислил за умен.