Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
След това и Джеймс вдигна неочаквано глава. В недоверчивия му смутен поглед се долавяше странен зов: „Знам, че не мога да се сравнявам с теб.“ Потърси кърпичката, изтри чело, наведе се тъжно и неловко към покойника, обърна се и побърза да излезе.
Джолиън старши остана неподвижен — като самата смърт, — втренчил поглед в мъртвеца. Кой би могъл да каже за какво мислеше? За себе си ли, за времето, когато косите му бяха кестеняви, като косите на мъртвия младеж пред него? За себе си ли, когато току-що започваше борбата; борбата, свършила за този младеж почти преди да започне? За внучката си ли с разбитите надежди? За другата жена ли? За това ли колко необичайно и тъжно беше всичко? За неуловимата и горчива ирония на тоя край? Справедливост ли? Нямаше справедливост за човека, който винаги се лута в мрака!
Или може би мислеше със своята философия: „По-добре е да се махнеш! Да свършиш като своя нещастен младеж…“
Някой докосна рамото му.
Една сълза овлажни ресниците му.
— Да — каза той. — Безполезен съм тук. По-добре да си вървя. А ти ела по-бързо в къщи, Джо.
И излезе с наведена глава.
Сега дойде ред на Джолиън младши да застане пред мъртвеца; а около него му се стори, че вижда всички Форсайтови — бездиханни, повалени по очи. Ударът беше се стоварил прекалено бързо.
Силите, стаени във всяка трагедия, неотразимите сили, които достигат въпреки всички препятствия своята жалка цел, се бяха срещнали и слели с гръм, сразили бяха жертвата и повалили всичко около нея.
Така поне си ги представяше Джолиън младши: проснати ничком около тялото на Босини.
Помоли инспектора да му разкаже станалото. Като човек, комуто не всеки ден се пада такъв случай, полицаят разправи отново всичко, което знаеше.
— Но тук, сър, има и нещо друго — добави той. — Според мен, не е самоубийство, но не е и обикновена злополука. По вероятно е, че този човек е бил страшно разстроен и не е забелязвал нищо наоколо си. Може би вие бихте могли да ни дадете някои осветления по тия неща.
Извади от джоба си малко пакетче, сложи го на масата и разгърна внимателно една дамска кърпичка, забодена с карфица от дубле, чийто камък беше паднал от гнездото си. Дъх на изсъхнали виолетки лъхна Джо.
— Намерени са в горния му джоб — каза инспекторът. — Инициалът беше изрязан.
Джолиън младши отвърна със запъване:
— Съжалявам, че не мога да ви помогна.
Но в съзнанието му оживя веднага лицето, което се бе озарило от вълнение и радост при появата на Босини! За нея той мислеше повече, отколкото за собствената си дъщеря, отколкото за всички други… за жената с мекия тъмен поглед, с нежното покорно лице, което чакаше мъртвеца, чакаше го може би и в тоя миг, безмълвна и търпелива в слънчевия кът.
Той тръгна тъжно от болницата към дома на баща си и мислеше как тази смърт ще разпръсне Форсайтовия род. Ударът се бе плъзнал под защитните прегради и бе стигнал самата сърцевина на ствола. Те ще процъфтяват привидно и занапред, ще парадират дръзко пред целия Лондон, но стволът беше мъртъв, поразен от същата искра, която беше сразила и Босини. Ще го заместят млади издънки — нови пазители на собственическия инстинкт.
„Здрава форсайтовска гора! — помисли Джолиън младши. — Най-якият стълб на нашата страна!“
А колкото до причината на тази смърт… родът ще отхвърли твърдо, разбира се, опасното предположение за самоубийство! Ще приемат, че е злополука, съдба, В душата си ще я сметнат дори за намеса на провидението… за възмездие… Нима Босини не заплашваше двете им най-ценни достояния — джоба и семейството? И ще разговарят за „нещастието на младия Босини“, а може и да не разговарят… може би ще е по-добре да си мълчат.
Обяснението на омнибусния кочияш също не задоволяваше. Никой безпаметно влюбен не се самоубива поради липса на пари, а Босини не беше човек, който би се отчаял от финансови мъчнотии. Неприемливо беше и обяснението за самоубийство — лицето на мъртвеца беше все още съвсем ясно пред него. Изчезнал бе той в разцвета на своето лято… а това, че някаква злополука го бе отнесла в разцвета на неговата любов, се стори още по-тъжно на Джолиън младши.
Той си представи дома на Соумс, какъвто беше и какъвто щеше да бъде занапред. Мълния бе озарила със зловещия си пламък само голи кости и зейналата пустота между тях; изчезнала беше прикриващата плът…
Когато синът му влезе в Станхоп Гейт, Джолиън старши беше сам в трапезарията. Изглеждаше съвсем изнурен в голямото си кресло. Погледът му, блуждаещ по стените с натюрморти и шедьовъра „Холандски рибарски лодки при залез“, оглеждаше сякаш собствения му живот с всички негови надежди, успехи и постижения.