Сага за Форсайтови

85. Прекрасна опера; не е Мейербер или Моцарт, но в своя жанр е още по-прекрасна може би; с нещо класическо, останало от Златния век86, невинно и меко, а Риволи беше почти така добра, както някога…“ — най-високата възхвала, която можеше да й отдаде. Мъката на Орфей по загубената красота, по изчезналата в преизподнята любима — както и в живота се изплъзва от нас всяка любов и красота, — мъката, която трептеше и пееше в тая златна музика, трептеше тая вечер и в незалязващата красота на света. И с върха на своята обувка с коркова подметка и ластик отстрани той побутна в ребрата Балтазар, който се събуди и започна да се чисти от бълхи. След като си свърши заниманието, кучето отърка почесаното място в крака на господаря си и легна отново, като допря муцуна до разтревожилата го обувка. А в паметта на Джолиън старши се събуди внезапно споменът за едно лице, което бе видял в тази опера преди три седмици — за Айрин, жената на скъпоценния му племенник, на Собственика Соумс! При все че не я беше виждал от приема в собствения си дом на Станхоп Гейт, когато празнуваха злополучния годеж на Джун с Босини, той си я припомни веднага, защото винаги се бе възхищавал от нея… тя беше наистина хубавичко създание. След смъртта на Босини, чиято любовница бе станала при така осъдителни обстоятелствата, той бе чул, че напуснала веднага Соумс. Само бог знае как живее оттогава. Когато я зърна в профил на предния ред, наистина за пръв път след тия три години се сети за нея. Никой не я споменаваше. Само Джо му каза веднъж нещо… което страшно го разстрои. Доколкото си спомняше, синът му го бе научил от Джордж Форсайт, който видял Босини в мъглата, преди да бъде прегазен… Нещо, което обясняваше страданието на оня младеж… някаква постъпка… възмутителна постъпка на Соумс към Айрин… Джо я бе видял в същия ден, след като бе узнала за злополуката, видял я бе само за миг, но думите му бяха останали в ума на Джолиън старши. „Обезумяла и отчаяна“ — бе казал Джо. На другия ден бе отишла да я види Джун… задушила бе чувствата си и бе отишла; и прислужницата й бе казала с плач, че господарката й е излязла вечерта и не се е върнала вече. Трагична история наистина! Едно беше положително — Соумс не бе успял да я върне! Той живееше сега в Брайтън, като пътуваше до Лондон и обратно всеки ден — една съвсем заслужена съдба за Собственика! Защото намразеше ли веднъж някого — както бе намразил племенника си! — Джолиън старши не смогваше да надделее своята омраза. Още си спомняше облекчението, с което бе чул вестта за изчезването на Айрин… Възмутително беше да си я представи затворница в тоя дом, дето се бе върнала явно само за миг, когато я бе видял Джо — както ранено животно се връща в леговището си, — след като бе узнала вестта за „трагичната смърт на един архитект“. Лицето й го порази миналата вечер… много по-красиво, отколкото го помнеше, но като маска, зад която все още се таи живот. Млада жена — към двайсет и осем години. Да — а! Може би има вече нова любов. При тази недопустима мисъл — омъжена жена не бива да се влюбва дори веднъж! — кракът му се надигна, а с него и главата на Балтазар. Умното животно стана и загледа в лицето Джолиън старши. Сякаш казваше: „Ще тръгваме ли?“ А Джолиън старши отвърна: „Да вървим, приятелю!“