Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
И се бе върнала доброволно в клетката, от която копнееше да се освободи… Осъзнал страхотното значение на всичко това, той би желал да извика: „Махни от моя дом това омразно тяло, което толкова обичам! Скрий жалкото си, бледо лице, така жестоко и кротко… докато не съм го смазал! Махни се от очите ми и вече никога не се мяркай пред тях!“
При тия неизречени думи му се стори, че я видя как става и си тръгва, като в сън, ужасен сън, от който се мъчеше да се събуди… да тръгне, да си отиде, в мрака, в студа, без да помисли за него, без да забележи дори.
Тогава той извика тъкмо противното на това, което не бе изрекъл:
— Не! Стой тук!
Отвърна глава и седна на обичайното си място от другата страна на камината.
И двамата мълчаха.
Соумс мислеше: „Защо е всичко това? Защо страдам толкова? Какво съм сторил? Вината не е моя!“
Погледна я отново, свита като ранено, умиращо птиче, задъхано в последни издихания, втренчило тъжни очи в убиеца си, с гаснещ, кротък, незрящ поглед, който се сбогува с всичко скъпо — със слънцето, въздуха и своя другар.
Така седяха те в мълчание пред огъня, от двете стани на камината.
Димът от пламтящите кедрови цепеници, тъй приятен някога за Соумс, започна да го задушава. И като не можа да го изтърпи, той отиде в антрето, разтвори широко вратата, вдъхна нахлулия студен въздух, после, без шапка и палто, излезе на площада.
Една гладна котка тръгна покрай парапета на градината към него; той помисли: „Страдание! Кога ще свърши моето страдание!“
Пред входа на отсрещната къща съседът Рътър си изтриваше обущата с изражение, което искаше да каже: „Тук аз съм господар“. Соумс отмина.
Отдалече нейде, от черквата, където се бе венчал с Айрин, камбанен звън се извисяваше в синьото небе над уличния шум и възвестяваше Христовото пришествие. Соумс почувства нужда от силно питие, за да забрави или да се вбеси. Ах, да можеше да избухне, да изхвръкне от тази мрежа, в която за пръв път в живота си се чувстваше омотан! Да можеше да отстъпи пред мисълта: „Разведи се!… Изгони я! Тя те е забравила. Забрави я и ти!…“
Да можеше да отстъпи пред мисълта: „Остави я да си върви… достатъчно е страдала!“
Да можеше да отстъпи пред желанието: „Направи я своя робиня… тя е в твоята власт!“
Да можеше да отстъпи дори пред внезапния проблясък: „Каква полза от всичко това? Забрави се за миг, забрави, че не ти е безразлично как ще постъпиш… че както и да постъпиш, ще пожертваш нещо.“
Да можеше да действува по импулс!
Но той не можеше да забрави нищо; не можеше да отстъпи пред никаква мисъл, желание или проблясък; всичко това беше прекалено важно, прекалено близко за него — като неразрушима клетка.
Соумс запуши уши. Прониза го мисълта, че не Босини, а сам той можеше да е мъртъв и сега тя, вместо да се гуши като простреляно птиче с изгаснал поглед…
Нещо меко докосна нозете му — котката се отъркваше в тях. От гърдите му се изтръгна стон, който го разтърси от главата до петите. После всичко потъна отново в мрака, отдето къщите го гледаха: всяка със своя стопанин и стопанка, със своя собствена, щастлива или тъжна, неизвестна съдба.
Изведнъж забеляза, че собствената му врата е отворена и в рамката на осветения хол се чернее фигурата на застанал гърбом мъж. Нещо пропълзя в гърдите му и той се промъкна безшумно зад него.
Видя шубата си, метната на украсеното с резба дъбово кресло; персийските килими, сребърните вази, наредените покрай стените порцеланови чаши, непознатия мъж пред входа.
И запита рязко:
— Какво желаете, сър?
Посетителят се обърна. Беше Джолиън младши.
— Вратата беше отворена — каза той. — Мога ли да видя съпругата ви за минутка? Искам да й съобщя нещо.
Соумс го изгледа косо.
— Жена ми не може да приеме никого — промълви сърдито той.
— Няма да я задържа нито минутка — отвърна любезно Джолиън младши.
Соумс се приближи и му препречи пътя.
— Жена ми не може да приеме никого — повтори той.
Погледът на Джолиън младши се плъзна покрай него и се спря във вестибюла. Пред прага на гостната стоеше Айрин с обезумял, очакващ поглед, полуотворени устни и протегнати ръце. Щом зърна двамата мъже, пламът в очите й угасна, тя отпусна ръце и се вкамени.
Соумс се обърна, срещна погледа на госта и почти изръмжа. После стисна устни в някакво подобие на усмивка.
— Този дом е мой — изсъска той. — Аз заповядвам в него. Казах ви вече… и ви повтарям: не приемаме.
И затръшна вратата пред Джолиън младши.