Сага за Форсайтови

Паметта му заскита назад. Не усещаше годините си, откакто купи преди три години злополучната къща на племенника си и се настани в Робин Хил. Струваше му се, че се подмладява с всяка нова пролет, откакто заживя извън града със сина си и внуците си — Джун и малките от втория брак, Джоли и Холи, — далеч от лондонската глъч и клюките на Форсайтовата борса, без заседания на управителни съвети, в пряко безделие и развлечения, но все пак достатъчно зает да подобрява и разкрасява къщата и двайсетте акра около нея и да задоволява хрумванията на Холи и Джоли. Всички мъчнотии и цялото раздразнение, наслоили се в сърцето му от дългата трагична история между Джун, Соумс, Айрин и нещастния Босини, бяха угаснали. И Джун дори се бе отърсила най-после от своята унилост — доказваше го решението да направи едно пътешествие до Испания с баща си и втората си майка. Странен, съвършен покой бе настъпил след тяхното заминаване, блажен и все пак тъжен, защото синът му не беше тук. Джо беше сега за него само утеха и радост… едно мило момче! Но жените — и най-добрите дори — винаги дразнят нервите, освен когато им се възхищаваш.

Далече нейде се обади кукувица; див гълъб гукаше в най-близкия бряст на полянката, а колко лютичета и маргаритки бяха разцъфтели след последната коситба! Вятърът се бе извил от югозапад… въздухът беше приятен, сочен! Той бутна шапката си и слънцето огря брадичката и бузата му. Така му се искаше днес да има някого до себе си… да погледне хубавичко лице. Хората смятаха, че старите не се нуждаят от нищо. И с оная съвсем нефорсайтовска мъдрост, която се таеше в душата му, той помисли: „Човек никога не се насища! С единия си крак си вече в гроба, пък желаеш нещо!“ Тук — далеч от деловите грижи — внуците му, цветята, дърветата, птиците от малкото имение, слънцето и звездите над тях, всичките го подканваха денонощно: „Сезам, отвори се!“ И Сезам се бе разтворил… без сам да знае колко много! Той беше винаги отзивчив към онова, което днес наричаха „природа“, искрено, почти набожно отзивчив, при все че беше загубил навика да нарича залеза залез и гледката гледка, колкото и дълбоко да се вълнуваше от тях. Но напоследък наистина изпитваше болка пред природата — толкова много се възхищаваше от нея. Когато във все по-дългите, спокойни, ясни дни, уловил за ръчичка Холи, придружен от Балтазар, който старателно и напразно търсеше нещо пред тях, той тръгваше да се разхожда, да гледа как розите разцъфтяват, как плодовете зреят край оградата, а слънцето позлатява дъбовите листа и фиданки в горичката, как листата на водните лилии се разтварят и блещукат, а младите стръкове на единствената житна нива сребреят; да слуша скорците и чучулигите, преживянето на олдърнейските крави, който помахваха бавно косматите си опашки — във всеки един от тия прекрасни дни той страдаше от любовта си към всичко това, защото усещаше в душата си, че надали ще му се радва още дълго. Мисълта, че някой ден — не след десет, а може би дори не и след пет години — тоя свят ще му бъде отнет, преди той да е изчерпал любовта си към него, му се струваше някаква витаеща пред кръгозора му несправедливост. Дори да има нещо след тоя живот, не ще бъде това, което би желал: не ще бъде Робин Хил с цветята, птиците, любимите лица… Но и сега дори те не бяха винаги край него! Ненавистта към измамите се бе засилила с годините; непримиримостта, която проявяваше в шейсетте години просто от своенравие, както носеше и бакенбарди, бе отпаднала отдавна, заменена с почит само към три неща — красотата, почтеността и собственическия инстинкт; а най-ценното сега от трите беше красотата. Той бе имал винаги всестранни интереси и все още четеше „Таймс“, но можеше да го остави, щом чуеше песента на дрозд. Почтеността… собствеността, можеха понякога и да досадят; дроздовете и залезите никога не му досаждаха, само вдъхваха мъчителното чувство, че може би не ще има време да им се наслади. Загледан в тихото сияние на тази привечер и в златистите и бели цветенца в ливадата, той си помисли: „Тоя вечерен покой е като музиката на «Орфей», която слушах неотдавна в «Ковънт Гардън»