Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
— О, ти ли си, Джо! — каза той. — Съобщих на горката Джун. Но това не е всичко. Ще отидеш ли у Соумс? Тя си навлече, разбира се, сама тая участ; но все пак не мога да се примиря с мисълта, че се е затворила там… съвсем сама.
Той вдигна и сви в пестник своята мършава, жилеста ръка.
Завръщането на Айрин
След като остави Джеймс и Джолиън старши в болничната морга, Соумс тръгна бързо и без цел по улиците.
Трагичният край на Босини променяше напълно всичко. Той нямаше вече чувството, че загубата на една минута може да се окаже съдбоносна, нито би си позволил, докато не приключи следствието, да сподели с някого вестта за бягството на жена си.
Сутринта бе станал рано, преди идването на пощенския раздавач, прибрал бе лично кутията с писмата от първата поща и, при все че нямаше никаква вест от Айрин, използва случая да каже на Билсън, че господарката й е на море; а навярно и той ще отиде от събота до понеделник. Така печелеше малко отдих, малко време да обърне всичко, но да я намери.
Обаче сега, когато по-нататъшните му действия се възпрепятстваха от смъртта на Босини — тази странна смърт, която пареше сърцето му като нажежено желязо и, в същото време, снемаше страшна тежест от него, — той не знаеше как да прекара деня; скиташе из улиците, вглеждаше се във всяко срещнато лице, измъчван от безброй тревоги.
А докато скиташе, мислеше за този, който бе сложил край на своите скитания и никога вече нямаше да обикаля край неговия дом.
Още следобяд видя обяви, които съобщаваха кой е убитият, и купи вестници, за да види какво пишат. Да би могъл, би им запушил устата; отиде в Сити, затвори се с Боултър и дълго се съвещава с него.
На връщане вкъщи, когато минаваше към четири и половина покрай Джобсън, срещна Джордж Форсайт, който му подаде един вечерен вестник с думите:
— Погледни! Чете ли новината за горкия Пират?
— Да — отвърна студено Соумс.
Джордж го изгледа втренчено. Никога не бе обичал Соумс; а сега го смяташе за виновен за смъртта на Босини. Той го бе погубил… погубил го бе с тази собственическа постъпка, от която Пирата бе обезумял в оня съдбоносен следобед.
„Нещастникът — мислеше Джордж, — така бе побеснял от ревност, от желание за мъст, че не е чул омнибуса в оная дяволска мъгла.“
Соумс го бе погубил! Тази присъда се четеше в погледа на Джордж.
— Пишат за самоубийство — каза най-после той. — Но тоя номер няма да мине.
Соумс поклати отрицателно глава.
— Злополука — промълви той.
Джордж сви вестника и го пъхна в джоба си. Не устоя да не изпрати още една стрела на раздяла.
— Хм! В къщи процъфтявате ли? Няма ли още някой малък Соумс?
Бял като стъпалата пред входа на Джобсън, с вирната горна устна, готов да изръмжи, Соумс профуча край него и изчезна.
Когато стигна в къщи и си отвори сам, първото нещо, което зърна в малкия осветен хол, беше чадърът със златна дръжка на Айрин, оставен върху дъбовия скрин. Той захвърли шубата си и се втурна към гостната.
Завесите бяха вече спуснати, в камината горяха кедрови цепеници и при техния светлик Соумс видя Айрин, седнала на дивана в обичайния си кът. Тя не мръдна, не изглеждаше да го е забелязала.
— Върна се, значи? — каза той. — Защо стоиш на тъмно?
Едва сега зърна лицето й, така бяло и неподвижно, сякаш кръвта й бе спряла да кръжи; и очите й — големи, широко разтворени и втренчени като огромни, подплашени тъмни очи на бухал.
Загърната в голямото кожено палто до възглавниците на дивана, тя напомняше наистина уловен бухал, сгушен в меката си перушина зад мрежата на своята клетка. Изглеждаше сломена от жестока умора; изправената, гъвкава стойка бе изчезнала, сякаш нямаше вече за какво да е красива, изправена и стройна.
— Върна се, значи? — повтори той.
Тя не вдигна глава и не продума; само отраженията на пламъка трепкаха по неподвижната й фигура.
После се опита изведнъж да стане, но той не й позволи; и едва сега разбра.
Тя се бе върнала като смъртно ранено животно, защото не знаеше къде да отиде, нито какво да върши. Видът на загърнатата в кожено палто фигура показваше достатъчно ясно това.
Така разбра в тоя миг съвсем положително, че Босини е бил неин любовник; разбра, че тя е прочела съобщението за смъртта му… Като него може би бе купила и прочела вестника на някой ветровит уличен ъгъл.