Предани [calibre 1.48.0]

– Обаче мен ме обичаше. Когато постъпих като доброволец в библиотеката, трябваше

да подреждам книги в обедната почивка, но аз само стоях до рафтовете и четях. Тя ме

хвана няколко пъти, но не каза нищо.

– Наистина ли? – Болка прорязва сърцето ми. – Не знаех.

– Май много неща не разбрахме един за друг. – Той почуква с пръсти по масата. – Ще

ми се да бяхме имали смелостта да сме по-искрени.

– И на мен.

– А сега е късно, нали? – казва и вдига очи.

– Не е късно за всичко. – Издърпвам един стол и сядам. – Да играем на Прями. Първо

ти питаш, аз отговарям, после аз питам, ти отговаряш. Ама честно!

Не му се иска особено, но решава да играе.

– Добре. Как счупи онези стъклени чаши, когато каза, че само си ги изнесла да ги

изчистиш от петната?

– И това е въпросът, на който искаш да чуеш честен отговор? – завъртам очи. –

Хайде, Кейлъб.

– Добре. – Той прочиства гърлото си и зелените му очи ме гледат сериозно. – Наистина

ли си ми простила, или го казваш само защото ще умра?

Поглеждам ръцете си. Те лежат отпуснати в скута ми. През последните часове успях

да се държа мило с него, защото всеки път, когато помислех за всичко, което се случи в

централата на Ерудитите, съумявах да потисна спомените. Но това не може да е

прошка – ако съм му простила, щях да се сещам за онези дни без дълбока омраза към

него.

А може би прошката е да избереш да се бориш с омразата и да потискаш горчивия

спомен, докато времето притъпи болката и гнева, и забравиш лошото.

Заради Кейлъб избирам да повярвам във второто.

– Да, простила съм ти – казвам и правя пауза. – Или поне отчаяно искам да ти простя,

което може би е едно и също.

Мускулите на лицето му се отпускат облекчено. Ставам и му отстъпвам мястото си на

стола. Знам какво искам да го попитам още от мига, когато предложи да се жертва за

нас.

– Коя е най-голямата ти причина да се жертваш?

– Не ме питай това, Беатрис.

– Не е капан. Няма да ти се разсърдя, вече съм ти простила. Просто трябва да знам.

Между нас лежат грижовно подредени експлозиви, раница, предпазен костюм.

Металната маса лъщи. Ще тръгне с всичко това и няма да се върне.

– Мисля, че това е единственият начин да се спася от чувството за вина, да избягам от

цялото зло, което направих – казва. – Никога не съм искал нищо повече от това да се

освободя от този товар.

Думите му ми носят болка. Страхувах се, че ще каже точно това. През цялото време

знаех, че ще каже точно тези думи, и ето – каза ги.

През интеркома чуваме глас:

– Внимание, служители! Аварийно заключване на системите. Внимание! Всички да се

подготвят за аварийно заключване на системите. Процедурата ще продължи до пет часа

сутринта. Повтарям: всички да се подготвят за аварийно заключване на системите.

Процедурата ще продължи до пет часа сутринта!

С Кейлъб се споглеждаме тревожно. Матю блъска вратата и влиза.