Изгубената армия на Камбиз
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа [bg] #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубената армия на Камбиз». Краткое содержание книги:
Той реши да използва друг. Които и да бяха го следили, вече трябваше да са разбрали, че не само им се е изплъзнал, а и че сигурно е хванал влака за Кайро в десет часа. Не беше нужно да са гении, за да се досетят, че е тръгнал към пустинята, в който случай имаше голяма вероятност да се опитат да го пресрещнат по пътя. А пътят, който очакваха да хване, беше най-бързият.
Затова, вместо да поеме на югозапад, реши да тръгне в почти противоположната посока, на северозапад до Александрия, оттам по крайбрежната магистрала до Марса Матрух и след това да завие на юг към оазиса Сива. Въпреки че беше по-дълъг, маршрутът имаше очевидни предимства. Пътищата бяха в по-добро състояние; от Сива нататък нямаше толкова открита пустиня, колкото от Бахария и, най-важното, това беше последният маршрут, който преследвачите му щяха да решат, че е избрал. Затова излезе от Кайро и потегли по магистрала 11 към средиземноморския бряг.
Караше бързо и пушеше цигара от цигара. Пейзажът се променяше от низи в пустиня и обратно. На таблото имаше касетофон, но касетата беше една-единствена — Казим ал-Сахер „Моята любов и дъждът“ — и след като я изслуша четири пъти, той я извади и продължи в тишина.
Стигна до Александрия след два часа и до Марса след пет, като спира само два пъти, първия, за да долее бензин, и втория, малко преди Александрия, за да погледа морето — виждаше го за пръв път в живота си.
В Марса напълни отново догоре и продължи още двайсет километра на запад, преди да завие на юг по шосето за Сива, празна асфалтова лента, опъната докъдето му виждаха очите в пустинята. Слънцето залязваше и той увеличи скоростта. Стари разрушени сгради отминаваха край прозореца, ръждясали маркери бележеха трасето на вкопан тръбопровод. Освен това нямаше нищо друго, само безкрайна пустош от оранжев чакъл, нарушавана тук-там от далечни възвишения и склонове. И в двете посоки нямаше никакво движение и никакви следи от живот, ако не се брояха редките стада космати кафяви камили, които поскубваха рехавата пустинна растителност.
На половината път до Сива стигна до крайпътно кафене, импровизирана барака с оптимистичното название „Ресторант Александър“, и спря за чаша чай преди да продължи. Нощта се спусна и пустинята потъна в тъмнина. От време на време виждаше светлини от някакви поселища или може би от военни лагери, а на едно място забеляза трепкащите пламъци от газова сонда. И нищо друго. По някое време върна Казим ал-Сахер в касетофона.
Накрая, към седем вечерта, усети, че равният пейзаж преминава в хълмове и долини. Пътят започна да се спуска и да криволичи покрай скали и хребети преди накрая да излезе рязко на равното и да разкрие килим от премигващи светлини като лодки в спокойно море. Оазисът Сива. Той намали, за да се наслади на гледката, и продължи надолу.
Беше шофирал девет часа и току-що беше привършил втората кутия цигари.
38
Западната пустиня
Мъжът се материализира като отникъде, изникнал сякаш от самата тъмнина. В един момент Тара и Даниел седяха прегърнати и се взираха в премигващия пламък на лампата, в следващия вдигнаха очи и го видяха в палатката. Лицето и главата му бяха скрити в сенките. Той помръдна с пръст и пазачът веднага стана и излезе.
— Саиф ал-Таар, предполагам — каза Даниел.
Мъжът не каза нищо, само продължи да ги гледа. Настъпи дълго мълчание.
— За какво си дошъл? — попита накрая Даниел. — Да ни погледнеш преди да ни убиеш ли? Да злорадстваш? — Той кимна към насиненото лице и разкъсаната риза на Тара.
— Е, злорадствай. Сигурен съм, че Аллах много се гордее с теб.
— Не произнасяй името на Аллах — каза мъжът и пристъпи напред. Гласът му беше тих, но стоманен, английският му беше добър. — Не си достоен.
Той огледа подпухналата буза на Тара и изгарянията по врата, гърдите и ръцете й. Устните му се извиха в едва доловима гримаса.
— Дравич ли го направи?
Тя кимна.
— Няма да се случи повече. Било е… злополука.
— Не — тихо каза Даниел. — Беше напълно очаквано. Точно това правят хората като теб и Дравич.
Лицето на мъжа отново се изкриви в едва забележима гримаса.
— Не слагай мен и Дравич в един кюп, доктор Ласаж. Той е инструмент и нищо повече. Аз служа на по-висш господар.
Даниел уморено поклати глава.
— Караш ме да се смея. Избиваш жени и деца и някак успяваш да си внушиш, че всичко е за доброто на Аллах.