Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
— Бедният! — каза Кейси. — Сам като кукувица. А в църква често ли е ходил след смъртта на жена си?
— Не. Странеше от хората. Искаше да бъде сам, а децата мрат за него. Случваше се понякога да дойде у дома през нощта, но ние на утрото веднага се досещахме, че чичо Джон е бил у нас — защото той оставяше на леглото на всяко дете пакетче дъвка. Почитахме го като господа бога.
Проповедникът крачеше по пътя мълчаливо, с наведена глава. В ранните лъчи на настъпващия ден челото му сякаш светеше, а ръцете, помахвайки се в такт със стъпките, ту блясваха в светлината, ту отново се изгубваха в тъмнината.
Том Джоуд също замълча, като че се бе засрамил от откровеността си. Той тръгна по-бързо и проповедникът усили крачката си. Сега двамата вече виждаха напред в сивата дрезгавина пътя. Между редовете памук, бавно извивайки се, изпълзя змия. Том се спря, заглеждайки се в нея.
— Мишеловка — каза той. — Нека си пълзи на воля. Том и Кейси отминаха змията и продължиха напред. Небето на изток леко порозовя и почти веднага след това над земята се разстла унилата утринна светлина. Стъблата на памука почнаха да се зеленеят, а земята придоби сив цвят. Лицата на двамата пътници изгубиха сивкавия си оттенък. Лицето на Джоуд сега стана по-тъмно.
— Хубаво време — рече той. — Като малък често ставах по-рано и се скитах сам в утрото.
На пътя в чест на една кучка се бе събрало цяло кучешко общество. Пет песа — два различни овчарски мелеза и други три, чиято порода не можеше точно да се определи вследствие свободата на нравите, царяща и кучешкия род — бяха заангажирали цялото си внимание в ухажване на кучката. Всеки пес деликатно я подушваше, после със скована походка се отправяше встрани към памука, вдигаше задния си крак, поливаше памука и отново се връщаше да помирише кучката. Джоуд и проповедникът се спряха да погледат кучетата и Джоуд отведнъж весело се разсмя.
— Ей, че забавно! — рече той. — Ей, че забавно!
Песовете се събраха накуп, козината на вратовете им се изправи, те заръмжаха, без да се помръднат от мястото си, и чакаха кой пръв ще почне давенето. Но ето че един от песовете възседна кучката и останалите, отстъпили пред свършения факт, почнаха да наблюдават с любопитство това, което ставаше пред очите им. От езиците им капеха слюнки. Пътниците продължиха напред.
— Ей, че забавно! — рече пак Джоуд. — Според мен най-щастливият от песовете бе нашият Флаш. Аз мислех, че отдавна е умрял! Флаш, ела тук! — Той отново се разсмя. — И мен ако повикат в такава минута, също няма да чуя. Спомних си един случай с Уили Фийли — той беше тогава съвсем малък, плах, стеснителен. Веднъж го накараха да заведе една юница на бика на Грейвсови. У тях в къщи нямало никого, освен Елси, а тя не бе от стеснителните. Уили стои целият червен и дума не може да продума. Елси му казва: „Зная защо си дошъл. Бикът е в двора зад плевника.“ Закарали те там юницата, качили се на оградата и наблюдават. Уили гледа ли, гледа и просто не го сдържа на едно място. Елси го пита: „Какво ти става?“ Сякаш и тя не разбира. А Уили нищо друго не вижда. „Ех, казва, ех, да можех и аз!“ А Елси му отговаря: „Защо не? Нали юницата е твоя?“
Проповедникът тихо се разсмя.
— Знаеш ли — каза той, — хубаво нещо е да не си проповедник. По-преди никой не ми разправяше такива истории, а и да се осмелеше, аз не биваше да се смея. Не биваше и да псувам. А сега псувам наред всичко, което си искам, и по всяко време. Добре е човек да си псува, щом му се иска.
Небето на изток се зачерви и птиците, чуруликайки силно, заскачаха по земята.
— Виж — рече Джоуд. — Ето цистерната. Тя е в земята на чичо Джон. Вятърната мелница още не се вижда, а цистерната — ей я там. Виждаш ли къде се тъмнее? — Той усили крачка. — Всички ли са си сега в къщи? — Над хълма се издигаше цистерната за вода. Джоуд бързо вървеше сред облаци прах, които достигаха до коленете му. — Там ли е майка?… — Той и Кейси вече виждаха краката на цистерната, къщата — малка като сандъче, бедна, неизмазана, и навелия се на една страна нисък плевник. От тенекиения комин излизаше дим. Дворът беше целият пълен: покъщнина, събрана накуп, крилете и механизмът на вятърната мелница, кревати, маси, столове. — Та те се готвят да заминават! — възкликна Джоуд. Сред двора стоеше камион с високи капаци — камион с твърде странен вид: предната му част беше като на лека кола, а в средата покривът бе свален и каросерията приспособена за камион. Като дойдоха по-близо, Том и проповедникът чуха чукане, а когато над хоризонта се показа ослепителният край на слънчевия диск и лъчите му озариха автомобила, те видяха един човек и проблясващия в ръцете му чук. Слънцето запали прозорците на къщата. Ожулените стени станаха по-светли. Две червени кокошки сякаш запламтяха на ярката светлина.