Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
Преди Люк да успее да отговори, тя сграбчи яката на якето му и го дръпна. Впи устни в неговите и дълго го целува, като се триеше в него. Целувката продължи толкова много, че накрая му се зави свят. През рамото на Лани видя как жената на касата застина и зяпна ужасена, а очите й се разшириха.
Лани го пусна и се засмя. Той инстинктивно си обърса устата.
— Не прави така. Не искам да ме бъркат с твой баща. Това ме кара да се чувствам… — все едно съм ужасен човек, а аз не съм, помисли си той, но не го произнесе.
Лани веднага утихна, изчерви се от срам и сведе безпомощно поглед.
— Прав си. Извинявай, не исках да те карам да се чувстваш неудобно — каза тя. — Няма да се повтори.
37.
Сейнт Андрю, 1819 година
Това блажено общуване на дивана не ни беше последното. Продължихме да се виждаме, когато можем, макар и в меко казано, неудобни обстоятелства — хамбар край пасбището, ухаеш на люцерна (след което той трябваше внимателно да почисти всички тревички от дрехите си), конюшнята на семейството Сейнт Андрю, където се заключвахме в сервизното помещение и се триехме тихо един в друг сред дрънчащи юзди и хамути.
Докато бях с Джонатан, вдишвах аромата му и капки негова пот капеха по лицето ми, с изненада установих, че Адаир се промъква в мислите ми. Учудих се, че изпитвам вина, сякаш му изневерявам, защото ние по някакъв свой начин се обичахме. Освен това имаше и страх от наказанието, което щеше да ми наложи, не че спя с друг мъж, а че обичам друг. Защо изпитвах вина и страх, щом правех точно това, което той искаше? Може би защото дълбоко в сърцето си знаех, че обичам Джонатан и само Джонатан. Той винаги печелеше.
— Лами — прошепна той и целуна ръката ми, докато лежахме по-късно в сламата. — Заслужаваш повече от това.
— Бих се срещала с теб в гора, в пещера, на полето — отвърнах аз, — ако това е единственият начин да те виждам. Няма значение къде сме. Важното е, че сме заедно.
Красиви думи на любов. Но докато лежахме един до друг в сламата и аз го галех по бузата, мислите ми не стояха мирни. Завираха се в опасни места, побутваха въпроси, които беше най-добре да останат без отговор, като например обстоятелствата около внезапното ми заминаване от Сейнт Андрю преди години и неговото мълчание за това събитие.
Откакто се бях върнала в града, нито веднъж не ме бе попитал за детето. Със сигурност искаше да знае, усещах го във всеки миг доволно мълчание между нас, когато го хващах да ме гледа косо с тъжна сериозност. Когато напусна Сейнт Андрю… но думите така и не излязоха от устата му. Сигурно предполагаше, че съм направила аборт, както му бях казала тогава в църквата. Но аз исках той да знае истината.
— Джонатан — започнах тихо и се заиграх с една немирна черна къдрица, — чудил ли си се някога защо баща ми ме накара да напусна града?
Усетих как затаи дъх, стоеше неподвижно и се колебаеше. След малко каза:
— Не знаех, че си заминала, преди да бе станало твърде късно… Сбърках, че не те потърсих по-рано, че не се поинтересувах дали не си в беда или не ти се е случило нещо наистина страшно… — и започна разсеяно да си играе с връзките на роклята ми.
— Как обясни семейството ми отсъствието ми? — попитах аз.
— Казаха, че са те пратили при болен роднина. След като замина, те се затвориха. Питах веднъж една от сестрите ти дали нямат вести от теб и дали не може да ми даде адреса ти, за да ти пиша, но тя побягна, без да ми отговори.
Вдигна глава от гърдите ми.
— Не беше ли така? Не се ли грижеше за болен роднина?
Искаше ми се да се изсмея на наивността му.
— Единственият човек, който имаше нужда от грижи, бях аз. Пратиха ме да родя детето надалеч. Не искаха тук да знаят за това.
— Лани! — притисна длан в лицето ми той, но аз се извърнах. — А ти дали…
— Няма никакво дете. Пометнах.
Вече можех да го кажа без никаква емоция, без гласът ми да потреперва и в гърлото ми да засяла буца.
— Толкова съжалявам за това, което си преживяла, и то съвсем сама…
Седна. Вече не можеше да отдели очи от мен.
— Това ли е причината накрая да се озовеш при онзи мъж. Онзи Адаир?
Сигурна съм, че изражението ми беше станало много мрачно.