Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
Стаята била просторна и хубава, с големи долапи и креват, който можел да побере цял клас ученици, а да не говорим за двата дъбови шкафа, дето можел да се вмести багажът на цяла армия, но най-силно от всичко поразило вниманието на Том някакво странно неприветливо кресло с високо облегало, украсено с чудновата резба и възглавница от дамаска на цветя, а краката, завършващи с някакви топки, били грижливо увити в червено сукно, сякаш креслото страдало от подагра. За всяко друго по-необичайно кресло Том би си казал само: „Ама че странно кресло“ — и толкоз, но в това именно кресло имало нещо. — Том не можел все пак да каже точно какво, — нещо тъй необикновено и тъй различно от всички други мебели, които бил виждал дотогава, че то сякаш го омагьосало. Той седнал до камината и половин час зяпал старото кресло. А то, дяволското, било толкова особен стар предмет, че Том не можел да откъсне очи от него.
— Гледай ти — рекъл Том, докато бавно се събличал и продължавал непрекъснато да зяпа вехтото кресло, застанало с тайнствения си вид край кревата му, — по-смешна работа не съм виждал през целия си живот. Много странно — рекъл Том, порядъчно помъдрял от горещия пунш. — Много странно. — Том дълбокомислено поклатил глава и погледнал креслото. Той съвсем не можел да проумее това кресло, тъй че си легнал, завил се топло и заспал.
След около половин час се събудил, стреснат от някакъв объркан сън, в който му се мяркали високи мъже и чаши с горещ пунш; и първото нещо, изпречило се пред събуденото му въображение, било чудноватото кресло.
— Няма повече да го гледам — рекъл си Том, като стиснал клепачи и се опитвал да си внуши, че ще заспи отново. Но било напразно: само стари кресла се въртели пред очите му, вдигали крака във въздуха, играели на прескочикобила и правели всякакви маймунджилъци.
— По-добре ще е май да гледам едно истинско кресло, отколкото няколко дузини неистински — рекъл Том, като подал глава изпод завивките. А креслото си стояло предизвикателно на мястото, откроявайки се съвсем ясно на светлината на огъня.
Том пак зяпнал креслото; и отведнъж, както го гледал, с него като че ли станала някаква извънредно странна промяна. Резбата на облегалото придобила постепенно чертите и израза на стар набръчкан човешки образ; възглавницата от дамаска се превърнала във вехта провиснала жилетка; топките на края станали чифт нозе, обути в червени сукнени чехли; и старото кресло заприличало на много грозен старец от миналия век, застанал с ръце на хълбоците. Том седнал в кревата и потъркал очи, за да разсее видението. Но не — креслото си оставало грозен стар джентълмен; и нещо повече: той намигнал на Том Смарт.
Том си бил куражлия по природа и от тези чешити, дето пет пари не дават, пък и на всичко отгоре бил изпил и пет чаши горещ пунш; тъй че, макар и отначало да се постреснал малко, постепенно почнал да се ядосва, като гледал как старият джентълмен му намигал и му се хилел по такъв нагъл начин. Накрая решил, че не може повече да търпи всичко това и тъй като старческото лице продължавало да му намига все по-често и по-често, Том му извикал много сърдито:
— Защо, по дяволите, си взел да ми намигаш?
— Защото тъй ми се иска, Том Смарт — отвърнало креслото; или старият джентълмен — наричайте го както ви се ще. Той все пак спрял да намига, когато Том проговорил, но захванал да се зъби като някаква стара маймуна.
— От’де ми знаеш името, дърто дългокосо плашило? — запитал порядъчно стъписаният Том, макар и да си давал вид, че пет пари не дава.
— Хайде, хайде — отвърнал старият джентълмен. — Не бива тъй да се обръщаш към масивен испански махагон. По дяволите, дори да бях обикновен фурнир, пак не би трябвало да се отнасяш тъй непочтително към мене. — Докато изричал тези думи, старият джентълмен имал такъв свиреп вид, че Том започнало да го дострашава.
— Нямах намерение да се отнасям непочтително към вас, сър — рекъл той с много по-смирен тон, отколкото когато заговорил в началото.