Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
Перата изминават своя криволичещ мрачен път из улиците и достигат до звуците на черковната камбана. В същата тази черква хубавото момченце получи това единствено нещо, което щеше да остане след него на земята — името си. Всичко мъртво в него те полагат близо до тленните останки на майка му. Това е добре. Техният прах лежи там, където Флорънс по време на своите разходки — о, толкова самотни разходки — може да минава всеки ден.
След като приключва службата и свещеникът се оттегля, мистър Домби се оглежда и тихо пита дали там е човекът, помолен да се яви и получи указания относно надгробната плоча.
Някой излиза напред и отвръща „Да“.
Мистър Домби обяснява къде трябва да бъде поставена тя и му показва с ръка върху стената каква трябва да е формата и големината й и как да се съчетава с паметника на майката. После с молив написва текста, подава му го, като добавя:
— Искам веднага да се направи.
— Незабавно ще бъде направена, сър.
— Разбирате ли, всъщност няма какво друго да се пише освен името и годините.
Човекът се покланя, хвърля поглед на листчето и като че ли проявява колебание. Без да забелязва колебанието му, мистър Домби се извръща и се отправя към изхода.
— Извинете, сър — траурното наметало е леко докоснато, — но тъй като желаете незабавно да се направи и може да бъде написана веднага, щом се върна…
— Да?
— Бихте ли били така любезен да го прочетете отново. Мисля, че е допусната грешка.
— Къде?
Ваятелят му подава листчето и с джобната си линийка му посочва думите „любимо и единствено дете“.
— Мисля, че трябва да бъде „син“, сър?
— Прав сте. Разбира се. Поправете го.
С ускорени крачки бащата изминава разстоянието до каретата. Когато другите трима, следващи го по петите, заемат местата си, за първи път лицето му е скрито — наметалото го покрива. Тъй и не виждат повече лицето му през този ден. Той слиза пръв и веднага се прибира в стаята си. Другите опечалени (това е само мистър Чик и двама от лекарите) се качват горе в гостната, където ги посрещат мисис Чик и мис Токс. Как ли изглежда лицето на човека в затворената стая долу. Какви ли са неговите мисли, какво му е на сърцето, каква ли борба или страдание го измъчва. Никой не знае.
Долу в кухнята знаят само, че „прилича на неделя“. Те едва могат да убедят самите себе си, че няма нищо непристойно, да не говорим за греховно, в поведението на хората навън, които са заети с ежедневните си занимания и носят делничните си дрехи. Голяма е промяната, когато щорите се вдигат и капаците се отварят. И слугите мрачно се наслаждават на бутилките вино, които щедро се разливат като на празник. Те всички са склонни да проповядват морал. Таулинсън с въздишка вдига тост: „Да се пречистим всички от греховете!“, на което готвачката пак с въздишка отговаря: „Господ знае, че има какво да пречистваме.“ Вечерта мисис Чик и мис Токс отново се захващат за ръкоделието. Същата вечер мистър Таулинсън излиза да подиша чист въздух, придружен от прислужницата, която още не е изпробвала траурното си боне. На тъмните улични ъгли те проявяват голяма нежност един към друг и Таулинсън си мечтае да започне нов безупречен живот в качеството си на солиден зарзаватчия на оксфордския пазар.
Тази нощ сънят в къщата на мистър Домби е по-дълбок и по-спокоен, отколкото през множеството изтекли нощи. Утринното слънце събужда всички в стария дом и те по прежному се залавят със своите занимания. Румените деца от отсрещната къща притичват с обръчите си. В черквата има блестяща сватба. Жената на жонгльора събира пари в друг квартал на града. Каменоделецът си тананика и подсвирква, докато дълбае върху каменния къс пред себе си: П — О — Л.
Възможно ли е в многолюдния и оживен свят загубата на едно крехко същество да отвори в нечие сърце рана, толкова голяма и дълбока, че само вечността със своята необятна ширина и дълбочина да е в състояние да я излекува? В своята невинна мъка Флорънс навярно би отговорила: „О, братко мой, о, мой дълбоко обичан и любещ братко! Единствен приятел и другар в нерадостното ми детство! Би ли могла друга сила, не така възвишена, да излъчи светлината, която вече озарява съвсем пресния ти гроб, или пък да породи смекчената скръб, настъпваща след пороя от сълзи?“