Разкритието на древния ръкопис
- Автор: Монинг Карен Мари
- Серия: Fever #5
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542713739
- Переводчик: Ирина Ценкова
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Разкритието на древния ръкопис». Краткое содержание книги:
От изумителната разточителност и блясъка на пентхауза на Лорд Господаря до мрачната пустош на земите на Фае, от чувственото легло на любовника си до ужасяващата постеля на Краля, пътят на Мак ще я изправи пред истината за това коя е и ще я накара да направи избор, който може да спаси света, или да го унищожи. В епичната битка между хора и Фае, ловецът се превръща в плячка. А финалът ще ви остави без думи.
Истината беше, че бях нагазила в толкова много лъжи (някои от тях на стотици хиляди години), че не знаех откъде да започна да ги разплитам. Ако издърпах един край, десет други щяха да се оплетат. Не виждах смисъл да се опитвам да търся истината точно сега.
Щях да направя това, което трябваше да направя. Да изведа и двамата от това място. И колкото по-скоро, толкова по-добре. Особено нея. Не защото е кралица, а защото бях трогната от легендата, която Крисчън разказа, и защото знаех, че тя е истина. Сийли биха могли да оцелеят твърде ограничено време тук. Съмнявах се, че хората биха оцелели и наполовина толкова дълго. А не бях напълно сигурна към кой от двата вида принадлежи тя.
Тя беше опасно слаба. Дребната фигура едва се очертаваше на леглото. Буйна сребърна коса обгръщаше тяло, което беше изтощено дотолкова, че приличаше на слабо, недоразвито дете. Сънищата се опитваха да ме предупредят. Бях чакала твърде дълго и бях закъсняла почти непоправимо.
– Виж там – възкликнах, като посочих далечната страна на леглото. – Какво има на стената? Мисля, че съм виждала тези символи и преди.
Той беше по средата на пътя към стената, преди шестото му чувство да го накара да се обърне през рамо. Разбрах го, защото и аз погледнах през моето.
Беше твърде късно.
Вече бях сграбчила тялото и излизах през Среброто. Тя беше странно нереална, ако въобще имаше физическа форма, която да задържа енергията, от която е направена. Все едно същността на живота ù се изпаряваше, както и физическата форма, която я задържаше. Беше ли късно да я спася?
Знаех какво мисли той.
Че съм предател.
Че се опитвам да приключа работата по убийството на кралицата, като я пренасям през огледало, през което могат да премимнат само краля и неговата наложница. Огледало, което убива всеки друг живот, включително този на Фае.
Но това не беше така.
Аз не се опитвах да убия кралицата. Защото знаех, че тя няма да умре. Знаех, че тя може да премине през огледалото.
Защото жената в ръцете ми не беше Авийл, кралицата на Фае.
Тя беше наложницата.
Тридесет
Това беше причината, поради която запищях. Бях прекарала доста тежки мигове, докато се справя с мисълта, че аз съм наложницата.
Когато се вгледах в ковчега и разпознах жената от Белия палат, имах нужда само от миг, за да разбера, че щом наложницата лежи в ковчега, а аз мога да преминавам през кралското сребро, значи имам сериозен проблем.
Писъкът беше инстинктивен отказ от дълбините на мозъка на костите ми, който си проправи път с нокти и зъби от гърлото към устните ми.
Щом това е наложницата, а аз също мога да преминавам през Среброто, има само една друга... личност – и аз използвах този термин доста свободно, – която бих могла да бъда.
– И със сигурност не е наложницата – промърморих, докато напъвах през Среброто. Забих се в стената. Очаквах съпротива, каквато имаше във всяко друго Сребро, но това – първото създадено някога, беше незасегнато от проклятието на Крус. Извъртях се в последния момент, придържайки я в ръцете си, и поех силата на удара с рамо. Нито едно проклето нещо нямаше смисъл.
– Мак, какво правиш? – изрева Крисчън и се втурна към огледалото.
– Не го докосвай! – извиках. – Ще те убие – не исках да мисли дори за миг, че може да оцелее и да се опита да премине. Беше убило Баронс. Не се съмнявах, че ще унищожи Крисчън, а той нямаше карта „измъкни се от смъртта“. Поне доколкото знаех. Но както беше станало болезнено очевидно, не знаех много за каквото и да било, така че, може би той имаше цяла колода такива карти. Може би всеки друг, освен мен имаше такава. Все пак нямаше да разчитам на това. Нуждаех се от него. Повече отвсякога се нуждаех Шинсар Дъб да бъде задържана, а той беше един от петимата, необходими за това. Сега разбирах защо Книгата си играеше с мен.
Крисчън спря на сантиметри от огледалото и се взря в мен през него.
– Защо Среброто не я уби? Ще разбера истината – предупреди той.
Наместих я в ръцете си, хванах косата ù и я прехвърлих през рамото си, за да не се влачи по пода и да не ме спъва. Загледах се през огледалото към Крисчън.
– Защото тя е наложницата. Затова всъщност изпищях. Познах я.
– Но аз мислех, че ти си нало-... – той ме огледа от горе до долу. – Но ти мина през... Но това би означавало... Мак?
Свих рамене. Не можах да измисля какво да кажа.
– Откъде знаеш, че тя е наложницата? – настоя той.