Небесносини грехове

Три часа по-късно седях във вътрешния офис на полицейското управление, пиех наистина горчиво кафе и чаках някой да ми разреши да говоря със затворниците си. Имах значка и имах правото в спешен случай да оправомощя всеки, който ми се струваше подходящ.

Полицаите бяха довели Боби Лий, Клаудия и другия шофьор за разпит. Но те си бяха тръгнали преди час. Боби Лий се опита да настоява да остане с мен, но адвокатът му му каза че да се прибере след само два часа си е подарък и трябва да го приеме.

Прие, след като аз настоях. Помогна и фактът, че на пода в колата имаше един автомат МП5

„Хеклер и Кох", без да споменаваме около половин дузината по-малки оръжия, четирите ножа, една от тези сгъваемите бухалки. О, и колата, която караха не беше тяхна. Нацупеният тъмнокос пич се оказа бивш военен, така че отпечатъците му ги имаше в системата. Странно, но нямаше криминално досие. Бих заложила почти всичко, че е от лошите момчета. Но ако е такъв, значи бе достатъно добър в това и никога не беше залавян.

Русият не съществуваше, отпечатъците му ги нямаше в нашата система. Заради немския акцент и по мое настояване бяха изпратили и двата комплекта отпечатъци в Интерпол, за да проверят дали момчетата не се издирваха зад граница, но това щеше да отнеме време.

Така че бях оставена да се охлаждам на един много неудобен офис стол, до бюрото на детектив, който явно никога не седеше там. На табелката пишеше „ОБрайън",но доколкото бях видяла през последните три часа, човекът бе просто мит. Не съществуваше детектив О'Брайън, просто слагаха хората пред бюрото му и им обещаваха че ще дойде скоро.

Не бях арестувана, на практика изобщо нямах проблеми. Бях свободна да си тръгна, но не бях свободна да говоря със затворниците без да присъства и някой друг. Устройваше ме, говорих с тях в присъствието на любезните полицаи. Никой от нас не научи нищо друго, освен че и двамата искаха да говорят с адвокатите си. Това бе единственото, което излизаше от устите им, след като им прочетоха правата.

Имаха достатъчно доказателства да ги задържат поне за седемдесет и два часа, но след това го бяхме загазили, освен ако отпечатъците им не се върнеха с валидна заповед за арест.

Отпих друга глътка кафе, направих физиономия и го поставих внимателно на бюрото на невидимия детектив. Мислех че никога няма да попадна на кафе, което да не мога да пия.

Бях сгрешила. Имаше вкус на стари спортни чорапи и беше почти толкова плътно.

Поизправих се и се зачудих дали просто да не си тръгна. Значката ми предпази мен и плъхолаците от затвора и остави двамата лоши в затвора, но това бе горе-долу всичко.

Местните полицаи не бяха щастливи, някой с „федерален" в титлата да се меси в разследването им.

Една жена застана преде мен. Тя беше около метър и седемдесет, носеше черна пола, малко по-дълга от модерното, но пък и удобните й черни обувки, не бяха точно първа мода.

Блузата й беше от тъмно златист плат, изглеждащ като коприна, но вероятно беше нещо по-лесно за почистване. Косата й някога е била тъмно кестенява, но вече бе толкова прошарена със сиво, сребърно и бяло, че изглеждаше като изрусено на кичури. Естествен пънк.