Небесносини грехове
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Серия: Anita Blake #11
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Небесносини грехове». Краткое содержание книги:
Ако не бях готова да позволя на хората да рискуват живота си, тогава този план нямаше да проработи. Имахме нужда от четири коли, които да блокират четири пътя и да се погрижат да няма място където лошите да отидат. Щяхме да им отрежем всички пътища за бягство и да ги убеждаваме. Това означаваше, че поне четири човека щяха да бъдат в опасност. И повече, тъй като Боби Лий искаше сред колите на паркинга да има скрити стрелци. Те щяха да излязат от „Циркът" докато лошите щяха бъдат заети да карат наоколо в опит да открият начин да се измъкнат от паркинга. Или поне идеята беше такава.
Планът беше добър, освен ако лошите типове не извадеха оръжие и не започнеха да стрелят. Тогава щеше да се наложи да отвърнем на стрелбата, те можеха да бъдат убити, а аз нямаше да съм напреднала. Пак нямаше да знам нищо, а можеше и да стана причина още хора на Рафаел да загинат.
- Добре ли си, Анита? - попита Боби Лий.
Потривах слепоочията си с върховете на пръстите си и клатех глава.
- Не, не съм. Наистина не съм съгласна с това.
- С кое?
- С това, с всичко това.
Още докато отговарях, видях Клаудия да кара по задния път, а Фредо да се приближава по другия път. Бях се погрижила да разбера името му. Човек не трябва да кара хората да умират заради него, ако поне не знае имената им. Беше висок малко под 1,80 м, строен, с тъмна кожа, с големи, грациозни ръце и носеше повече ножове, отколкото всеки друг когото бях срещала от доста време. Боби Лий беше заявил, че и Фредо, и Клаудия могат да направят така, че инцидентите да изглеждат истински, и двамата бяха шофьори. Каза „шофьори" сякаш трябваше да е с главни букви. Бях поискала да бъда един от шофьорите и ме информираха, че не знам как да ШОФИРАМ, а това не можех да го оспоря.
Но точно в този момент, да чакам и наблюдавам как други хора поемат рискове заради мен, ми беше потрудно, отколкото да рискувам аз.
Доверявах се на преценката на Боби Лий. Наистина. Това, на което не вярвах, бяха лошите типове. Те бяха лоши, така че човек не може да им вярва, че ще бъдат нещо друго освен непредсказуеми и опасни.
Наблюдавах как двете коли се приближават една към друга и едва не изкрещях „Не, не го правете!". Но исках да разбера кой ме следи, и освен това, ако кажех „стоп", ако нервите ме подведяха тук, за нещо толкова обикновено, каква полза от мен щеше да има? Пробемът бе, че нервите ми ме подведоха. Държах си устата затворена, но ми се струваше, че единственото, което пречи на сърцето ми да изскочи, бяха здраво стиснатите ми устни.
Молех се „Мили Боже, не позволявай някой да пострада". След което ми хрумна една мисъл, секунди преди катастрофата. Щом като Боби Лий и останалите можеха да организират това, вероятно можеха да проследят мъжете, да ги следват обратно до където и да е.
Следенето просто не ми беше хрумнало, само конфронтацията. Мамка му. Колите се удариха, наистина изглеждаше достоверно, случайно. Клаудия излезе, висока и женствена дори от разстояние. Фредо също излезе, като крещеше и размахваше ръце.
Лошите типове запалиха двигателя на колата си и подкараха към входа за коли на паркинга, по-далече от улицата, която беше блокирана. Сигурно бяха надушили... плъх*.
(*Игра на думи. На англ. изразът „да надушиш плъх" означава да надушиш нещо нередно, да усетиш капан.)
Импалата спря преди да са завили напълно по пътя, което означаваше, че са забелязали третата кола, която беше близо до „Циркът" и блокираше алеята между него и съседната сграда.
Боби Лий ни поведе към стълбите, а ние затрополихме, доверявайки се, че четвъртото превозно средство - камион, е блокирало далечната алея, където ставаше товаренето. И двамата се бяхме отказали да бъдем от първите стрелци на паркинга, за да можем да наблюдаваме изпълнението на плана.
Докато стигнем до паркинга, между няколкото паркирани коли се бяха появили стрелци, като гъби след дъжд. Почувствах се почти глупаво, докато вадех оръжието си и се присъединявах към полукръга. Клаудия, Фредо и другите двама шофьори представляваха останалата част от кръга, която се падаше от другата страна.
Кръгът не беше идеален, защото ако беше, това би означавало, че стреляме един срещу друг, така че „кръг" бе образно казано, но ефектът беше идеален.
Импалата стоеше, обкръжена от оръжията ни, с включен двигател и засега не се виждаха оръжия. Русокосият държеше ръцете си стабилно върху горната част на волана.
Тъмнокосият с бейзболната шапка бе този, чийто ръце не се виждаха.
От нас се чуваха много викове „Ръцете горе!" и „Остани на място!". Те не бяха помръднали, но двигателят продължаваше да работи, а ръцете на единия все още не се виждаха.