Небесносини грехове

- Искаш ли да стрелят?

- Все още не, а ако се наложи, не искам да рискуваме да уцелят русокосия със същия куршум.

- Вдигнах поглед към него. - Да се целят съобразно това.

Клаудия бе тази, която пристъпи напред и опря дуло в прозореца, наклони оръжието леко надолу, така че да пропусне мъжа от другата страна. Куршумите имат гадния навик да отиват по-далече, отколкото искаш.

Тя попита, без да ме погледне, без въобще да отмести поглед от мъжа, в когото се целеше.

- Мога ли да го убия?

- Трябва ни само единият от тях за разпит - отвърнах.

Тя се усмихна, разкривайки бели зъби, което бе страховито и плашещо, обградено от цялата тази тъмна коса и това прекрасно лице.

- Страхотно.

- Няма да моля пак, поставй ръцете си на видно място, или... - заплаших. Той не вдигна ръце. Беше или глупав, или...

- Боби Лий, някой пази ли гърбовете ни?

- Имаш предвид подкрепление? - попита той.

- Да, той е ужасно непреклонен, освен ако не смята, че някой ще му се притече на помощ.

Той изрече нещо бързо и сурово, което звучеше като немски, но не беше, а южняшкият му акцент изчезна, когато проговори. Някои от плъхолаците се обърнаха навън, наблюдавайки периметъра. Намирахме се на открито, никой нямаше да ни издебне.

Единствената реална опасност би била, ако някой разполагаше с пушка с мерник. Относно снайперистите не можехме да направим кой знае какво и поради тази причина не се занимавахме с въпроса и се преструвахме, че не може да се случи, а се заехме със ставащото в момента.

Но кожата ми между ножовете на гърба ми и върха на главата ми беше настръхнала, сякаш можех да усетя насочения към мен мерник. Бях почти сигурна, че това се дължеше на въображението ми, но то винаги бе проблем когато бях превъзбудена. Опитах се да мисля за нещо друго, например защо мъжът не искаше да вдигне скапапаните си ръце.

Прицелих се с една ръка, така че лявата ръка да ми е свободна. Вдигнах един пръст, след него още един.

Русокосият приказваше като луд. Чувах гласа му накъсано „направй го, господи, направй го".

Започнах да вдигам третия пръст, когато мъжът с бейзболната шапка вдигна бавно ръцете си. Бяха празни, но се обзалагах на каквато и да било сума, че в скута си имаше някакво гадно оръжие. О, да.

Клаудия продължи да държи оръжието си до неговия прозорец. Мисля, че защото не й беше казано да се дръпне. Честно казано, предпочитах да е там, достатъчно близко, за да стреля, ако той посегне към това, което лежеше на скута му.

Направих универсалния жест за сваляне на прозорец, като завъртях ръката си във въздуха.

Те се намираха в достатъчно стара кола, така че трябваше да свалят стъклото с ръчка.

Русокосият спусна прозореца, бавно, предпазливо, като продължаваше да държи другата си ръка прилепнала за волана. Беше предпазлив човек. Това ми харесваше. Смъкна прозореца до долу, постави ръката си обратно на волата и не каза нищо. Не се опита да твърди, че е невинен, или да се признае за виновен. Просто седеше там. Добре.