Хайка за вълци

През следващите години, до пубертета, детето променяше непрекъснато и бързо чертите на лицето си и приличаше ту на майка си или на леля й, ту пък на него или дори на едната от сестрите му. След пубертета приликата й с Иван Шибилев ставаше все по-очебийна, особено ако човек се опиташе на всяка цена да я открие. Но тогава Мела учеше в града, виждаше я рядко и забравяше за тази прилика, а когато тя си идваше у дома, така се радваше и вълнуваше, че не мислеше за нищо друго освен за това как да й угажда и как да я задържи колкото може по-дълго при себе си. Спомни си, че още много пъти бе усещал и забелязвал близост между Мона и Иван Шибилев. Няколко пъти ги бе виждал да разговарят в някоя странична улица, а той държеше детето на ръце, даваше му лакомства и го галеше. Случвало се бе да ги завари в читалището, когато репетират, и тогава откриваше по лицето на Мона, че е недоволна от появяването му, и по пътя за в къщи винаги намираше повод да му се разсърди. Виждал бе двамата и когато се завръщаха от съседното село. Бяха ходили да изнасят някаква детска пиеска и по залез се връщаха пеша по пътя. Вървяха след децата на около стотина крачки и минаха покрай него, без да го забележат. Беше пуснал стадото край пътя и седеше в стърнището, когато двамата минаха току пред него. Вървяха срещу залеза и лицата им бяха весели, тя говореше нещо и се смееше кръшно, както никога не беше я чувал да се смее у дома…

Когато разсъмна добре и трябваше да отиде до овчарника, Николин случайно зърна кожените си ръкавици под един стол в ъгъла и почувствува как тежестта в сърцето му изведнъж се замени със сладостна лекота, как в цялото му същество нахлу някаква живителна струя и го изпълни със спокойствие и надежда. Беше търсил тези ръкавици, откак времето застудя, и това, че ги намери, бе за него щастливо знамение. Мъжете носеха плетени ръкавици с един пръст, а кожени и с пет пръста имаше единствен той в селото. Слагаше ги обикновено в празнични дни или когато ходеше в града да занесе нещо на Мела, но като овехтяха, започна да ги носи всеки ден. Тате, да ги носиш със здраве! — беше му казала Мела преди няколко години, когато му ги подари през една коледна ваканция. Накара го да ги надене веднага на ръцете си, за да види дали му пасват, усмихваше се и говореше, че много му отиват и понеже са подплатени отвътре с вата, ще му топлят през зимата. Сега Николин виждаше усмивката й, жизнерадостна, сърдечна и синовна, чуваше гласа й („тате, да ги носиш със здраве!“) и си мислеше, че Мела винаги е била мила и любезна с него, защото си е негова кръвна дъщеря и никому другиму не може да бъде.