Знакът на Атина

— Време е за обяд — каза той и посочи към едно близко кафене, чиито маси гледаха към реката. — Защо не употребим твоята кредитна карта отново?

Мястото изглеждаше празно въпреки часа. Те застанаха на една маса до реката и към тях приближи келнер. Той изглеждаше изненадан да ги види и се изненада още повече, когато си поръчаха обяд.

— Да не сте американци? — попита той подозрително.

— Да — отвърна Анабет.

— Ще искам една пица — каза Пърси.

Келнерът изглеждаше така, все едно се опитва да глътне монета от едно евро.

— Разбира се, че ще искате, signor28. Позволете ми да отгатна и остатъка от поръчката ви. Кола с лед, нали?

— Точно! — въодушеви се Пърси, без да разбира защо келнерът изглежда толкова кисел. Не си беше поръчал синя кола все пак.

Анабет си поръча панини с газирана вода. След като келнерът ги остави, тя се усмихна на Пърси.

— Мисля, че италианците се хранят по-късно и не слагат лед в напитките си. Освен това приготвят пици само за туристите.

— Нима — сви рамене Пърси, — та това е най-добрата италианска храна. Не разбирам защо не я ядат.

— Не бих казала това пред келнера.

Двамата се хванаха за ръце през масата. На Пърси му бе достатъчно просто да гледа огряната от слънцето Анабет. То винаги правеше косата й да изглежда светла и топла. Очите й приемаха цвета на небето и калдъръма — ту сини, ту кафяви.

Поколеба се дали да не й каже за кошмара си, в който Гея бе унищожила лагера на нечистокръвните. Реши да не го прави. Тя нямаше нужда от още тревоги. Не и предвид това, което я чакаше.

Не можа обаче да не си зададе въпроса какво щеше да стане, ако не бяха успели да изплашат пиратите на Хризаор. Пърси и Анабет сега щяха да са в окови, отведени до слугите на Гея. Кръвта им щеше да е обагрила древните камъни. Вероятно щяха да са станали част от ужасно жертвоприношение към богинята на Земята в Гърция. Заедно с Анабет обаче бяха преживявали какво ли не. Може би щяха да намерят начин да се измъкнат, да спасят всички…

Може би Анабет нямаше да тръгне по обречения си път сама.

„Няма значение кога точно ще загинете“ — бе казала Гея. Пърси знаеше, че тези мисли са ужасни, но почти съжали, задето не бяха пленени в морето. Така с Анабет щяха да са заедно.

— Не бива да се срамуваш от това, което стана — внезапно каза Анабет. — Мислиш си за битката с Хризаор, нали? Не всякога можеш да решиш проблемите си с меча. Нали ни спаси в крайна сметка? Това е най-важното.

Без да иска, Пърси се усмихна.

— Как го правиш? Винаги знаеш за какво си мисля?

— Познавам те — отговори тя.