Момчешки живот
- Автор: МакКаммон Роберт Рик
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Изток-Запад“
- ISBN: 978-619-152-271-2
- Переводчик: Елена Павлова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Момчешки живот». Краткое содержание книги:
— Да, сър. Блейлок са по-големи от закона.
— Не са по-големи от закона — поправи ме той. — Просто са много по-злобни от него.
Скоро щеше да се развихри буря. Вятърът люлееше дърветата. Ребъл се надигна и подуши въздуха.
Шериф Еймъри се изправи.
— Време е да тръгвам. Благодаря за помощта!
В притъмняващия следобед той ми се стори остарял и претоварен, раменете му бяха леко присвити. Подвикна за довиждане на мама и татко направо през комарника и баща ми излезе да го изпрати.
— Пази се, Кори! — каза ми шерифът и заедно с татко се отправиха към колата му.
Останах на верандата и галех Ребъл, докато шериф Еймъри и татко си говориха още няколко минути. Когато шерифът подкара нататък и баща ми се върна на верандата, той също ми се стори напрегнат.
— Да се прибираме, партньоре — каза ми и ми отвори вратата. — Навън иде буря!
Тази нощ вятърът рева. Лееше се дъжд и светкавиците чертаеха над града ми линии като драскулки на загадъчен пръст.
Това беше и нощта, в която за първи път сънувах четирите чернокожи момиченца, облечени официално и с лъснати чепички. Те стояха под дърво без листа и ме викаха по име, отново и отново, до безкрай.
9.
Лятото приключва
Август умираше. Също и лятото. Училищните дни, дните на поука и възпитание — това се простираше пред нас, на позлатения ръб на есента.
Ето какво се случи през последните дни на лятото: научих, че шериф Еймъри наистина е посетил господата Харгисън и Моултри. Техните съпруги казали на шерифа, че и двамата мъже са си били у дома през онази конкретна нощ, чак до сутринта, и че не били и прекрачвали през вратите на къщите си. Шерифът не можеше да направи нищо повече — в крайна сметка не бях видял лицата на двамата мъже, които получиха онова дървено сандъче от Пищака Блейлок.
Септемврийският брой на „Знаменити чудовища“ кацна в пощенската ми кутия. На плика, на който бе изписано името ми, имаше размазан голям зелен сопол.
Една сутрин мама вдигна телефона и ми каза:
— Кори! За теб е!
Взех слушалката. На телефона се оказа г-жа Евелин Пратмор, която ме информира, че в конкурса за писане на Съвета по Изкуствата в Зефир съм спечелил трето място в раздела за разкази. Щяха да ми връчат плакет с гравирано моето име, както ми съобщи тя. Дали съм щял да имам готовност да прочета разказа си по време на приема в библиотеката през втората събота на септември?
Бях поразен. Приех със заекване. Веднага след като затворих телефона ме връхлетя прилив от радост, който насмалко да ме извади от моите хъш-пъписки и след това — от смазващ ужас, от който бих пропаднал в пода. Да си чета разказа? На глас? Пред пълна с народ зала — все хора, които не познавах?
Мама ме успокои. Това беше част от работните й задължения и беше добра в работата си. Каза ми, че имам предостатъчно време да се упражнявам и добави, че съм я накарал толкова да се гордее, че едва се побирала в кожата си. Обади се на татко в мандрата, а той ми заяви, че ще ми донесе оттам две студени бутилки шоколадово мляко. Когато се обадих на Джони, Дейви Рей и Бен да им кажа новината, те я сметнаха за страхотна и ме поздравиха, но и тримата бързо подкладоха огъня на ужаса ми от публичното четене, като реагираха подобаващо на факта, че ще трябва да чета разказа си на глас. Ами какво ще стане, ако ципът ти се развали и не можеш да го затвориш? — попита Дейви Рей. Ами ако започнеш да трепериш толкова силно, че не можеш да държиш листа? — поинтересува се Бен. Ами ако си отвориш устата и гласът ти изчезне и не можеш да произнесеш и една дума? — полюбопитства Джони.