Момчешки живот

— И никога не е шледващият град! — възкликна той. — Ще ше мештим и мештим и мештим, и майка ми винаги ще вика и татко винаги ще кажва, че ще е шледващият град. Но това е само лъжа!

Немо млъкна, но гневът му говореше. Пръстите му се стегнаха около топката, кокалчетата му побеляваха, а погледът му бе втренчен в нищото.

— Ще ни липсваш, Немо! — казах.

— Аха — съгласи се Джони. — Пич си.

— Ще стъпиш на хълма на питчъра някой ден, Немо — каза му Дейви Рей. — Когато се качиш горе, всичките ги прати в страйк! Ясно?

— Яшно — отвърна Немо, но не звучеше особено убедено. — Ще ми се да не ше налагаше… — не си довърши изречението. Нямаше и смисъл в протеста му, понеже беше малко момче и му се налагаше да се премести.

Немо тръгна към дома през игрището, стиснал здраво бейзболната топка в шепата си.

— Довиждане! — извиках след него.

Той не се обърна.

Опитвах се да си представя какъв ли е животът му: забранено му е да играе играта, за която е природно надарен, стои затворен в поредица къщи в парад от градове, остава на едно място само толкова, колкото да му се подиграват и да го бият, но не достатъчно дълго, че момчетата да го опознаят и да открият какво се крие зад бледата му кожа, фъфленето и дебелите очила. Никога не бих понесъл такива страдания.

Немо изкрещя.

Дойде му отвътре с такава сила, че викът ни накара да подскочим. Крясъкът се промени и прерасна във вой, който се усилваше и усилваше, болезнен в копнежа си. След това Немо се обърна, първо главата и раменете му и след това хълбоците — и видях, че очите му са огромни и ококорени, а зъбите му са стиснати. Замахващата му ръка се стрелна през въздуха като на ускорен кадър, гръбнакът му изпука като камшик и той метна бейзболната топка почти право нагоре в небето.

Видях я да се издига. Видях я да се носи нагоре. Видях я да се превръща в точица. След това слънцето я грабна.

Немо беше паднал на колене, крясъкът и хвърлянето бяха изцедили всички сили от него. Примигна, очилата стояха накриво върху лицето му.

— Хвани я! — каза Дейви Рей, присвил очи към небето. — Ето я, пада!

— Къде? — попита Джони, вдигайки ръкавицата си.

— Къде е? — попитах и аз, отстъпвайки от групичката в опит да открия топката в яркото сияние.

Бен също вдигна глава. Ръкавицата му висеше покрай тялото. Меко каза:

— Проклетата топка отлетя!

Чакахме и се взирахме в небето.

Чакахме с ръкавиците в ръце.

Чакахме.

Погледнах към Немо. Той се беше изправил и вървеше към дома си. Не крачеше нито бързо, нито бавно, просто мрачно. Знаеше какво го очаква в следващия град и в другия след него.

— Немо! — извиках след него.

Той продължи да върви и не се обърна повече.