Момчешки живот

Разбира се, родителите ми искаха да чуят за приключението ми и ме притискаха да им разкажа повече за момичето, което се бе погрижило за драскотините ми. Казах им името й, че е на шестнайсет и че е прекрасна като Пепеляшка в онзи филм на Уолт Дисни.

— Струва ми се, че нашето приятелче се е сдобило със сърдечна тръпка — каза татко на мама с усмивка.

Възразих:

— Да бе, хич няма да се занимавам с дъртофелници!

Да, но все пак заспах на дивана, стиснал четвъртака й в ръка.

Преди залез-слънце в събота следобед намина шериф Еймъри. Беше ходил да навести Дейви Рей и Бен; сега беше мой ред да ме разпитва. Седнахме на предната веранда, Ребъл се просна до стола ми и от време на време вдигаше глава да ме близне по ръката, а в далечината се трупаха тъмнеещи облаци и ръмжаха гръмотевици.

Шерифът изслуша разказа ми за дървеното сандъче и когато стигнах до уточнението, че маскираните мъже са били г-н Дик Моултри и г-н Джералд Харгисън, той попита:

— Защо смяташ, че са били те, Кори, след като не си могъл да видиш лицата им?

— Понеже Пищака Блейлок нарече дебелия Дик, а видях пуретата, която г-н Харгисън изхвърли и той пуши точно такива, от онези с белия пластмасов мундщук.

— Ясно… — шерифът кимна, а дългото му лице не издаваше никакви чувства. — Нали разбираш, че в района сигурно има много хора, които пушат подобни пурети. И само понеже Пищака Блейлок е нарекъл някого с малкото му име, той не е непременно Дик Моултри.

— Те бяха — възразих. — И двамата.

— Дейви Рей и Бен ми казаха, че не знаят кои са били маскираните мъже.

— Може те да не знаят, сър, но аз съм сигурен.

— Добре тогава, ще се постарая да проверя къде са били около единайсет снощи Дик и Джералд. Питах Дейви Рей и Бен дали могат да ме заведат до мястото, където се е случило всичко това, но те казаха, че не биха могли да го намерят отново. А ти?

— Не, сър. Беше близо до черен път обаче.

— Ъхъ, проблемът е, че наоколо има много стари дърварски пътища и пътеки, прорязващи хълмовете. Случайно да си успял да видиш какво има в онова сандъче, а?

— Не, сър. Но каквото и да е, г-н Харгисън каза, че ще накара някакви хора да танцуват в ада.

Шериф Еймъри смръщи вежди. В черните му очи просветна искрица подновен интерес.

— Защо според теб би казал подобно нещо?

— Не знам. Може би заради Пищака Блейлок. Който пък каза, че бил сложил една допълнително в сандъчето.

— Допълнително какво?

— И това не знам, за съжаление — проследих една светкавица, разсякла хоризонта от небето до земята. — Ще потърсите ли Пищака Блейлок да го попитате?

— Пищака Блейлок — каза шерифът — е невидим. Чувам и научавам доста за него и за синовете му, но все не успявам да го срещна. Мисля, че има скривалище някъде в гората, вероятно недалеч от мястото, където сте били вие, момчета… — той също се загледа в светкавица, сплете прътите на големите си ръце и започна да пука кокалчетата си. — Ако някога успея да хвана поне един от синовете му в издънка, може би ще успея да изкарам Пищака на открито. Но, честно да ти кажа, Кори, щабът на шерифа в Зефир като цяло се състои от един човек. Не получавам кой знае колко пари от общината. Ха — той се усмихна слабо, — та аз получих тази работа само защото никой друг не я искаше. Жена ми през цялото време ме кара да се откажа и да се върна отново към бизнеса с бояджийството… — той сви рамене и захвърли тези мисли с думите: — Е, сума народ наоколо се страхува от рода Блейлок. И особено от Пищака. Съмнявам се, че мога да мобилизирам повече от пет-шест човека да ми помагат да преровя гората в търсенето му. А по времето, когато го намеря — ако изобщо успея — той много преди да стигнем до него ще е научил, че идваме. Нали виждаш какъв проблем имам. Кори?