Огнената кралица
- Автор: Райан Энтони
- Серия: Сянката на гарвана #3
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Эпическое фэнтези
Электронная книга - «Огнената кралица». Краткое содержание книги:
— Той беше пестелив с камшика — обясни Лемера. — Оставяше децата, които е заченал на робините за удоволствия, да живеят. Обикновено ги изхвърлят да умрат. Той ги пазеше, докато пораснат достатъчно, за да ги продаде. Великодушен човек.
— Тия хора са отвратителни — каза Греблото, когато Трийсет и четири му преведе думите ѝ, и хвърли мрачен поглед към робите, ридаещи над трупа на своя господар. — Млъквайте, скапани псета! — Те се пръснаха, когато ги замери с полуизядена пилешка кълка, и се стопиха в мрака или се прибраха в стаичките си, прекалено уплашени дори да попитат каква съдба ги чака.
Писъците на варитаите секнаха рязко и се възцари тишина, която сякаш продължи цяла вечност. Френтис оглеждаше лицата на насядалите край огъня ветерани и за първи път виждаше върху тях мрачно разбиране за мащабите на тяхната задача. „Шепа хора срещу цяла империя винаги е било безнадеждна кауза.“ Знаеше го още от деня, в който отплаваха, но дали те го бяха знаели?
— Да тръгнем ли след избягалите? — попита Иллиан. — Те без съмнение ще пръснат вестта за нашето пристигане.
— Нека — каза Френтис. — Ние сме тук, за да всеем колкото се може повече страх и объркване.
— Трябват ни още бойци — заяви Лекран. — От тия страхливци, дето ги намираме, няма да излезе никаква армия.
— Тогава може би имаме късмет. — Трийсет и четири извади голяма счетоводна книга, отвори я и показа редица след редица грижливо изписани числа. — Писарят на господаря е поддържал отлична документация. Изглежда, той е въртял сериозна търговия с един варикум на юг.
— Варикум ли? — попита Френтис. — Тази дума не ми е позната.
— Тренировъчна школа — преведе Лекран. — За гарисаи — хора, които са избрани да участват в зрелищата.
— Роби?
Той кимна.
— Но не като варитаите или куритаите. Те не са обвързани. Пленени са във война и са избрани заради силата или свирепостта си. Мен самия за малко да ме пратят във варикум, но през онази година квотата на куритаите не беше запълнена.
— Ще бъде добре охраняван — предупреди ги Трийсет и четири. — И отвътре, и отвън.
Френтис се обърна към Лемера и за първи път забеляза съвършения ѝ профил, гладката ѝ и безупречна кожа. Само преди няколко часа я беше видял да мушка тялото на господаря, оголила зъби, да се смее радостно при всеки удар с ножа.
— Рядък човек е онзи, който може да се пази от красотата — каза той.
8.
Вейлин
Мъдрия мечок го наричаше Дългата нощ: времето, когато слънцето изчезва от леда за цял месец. Идването му бе предизвестено от скъсените дни и увеличената яркост на Дъха на Гришак.
— Трябва да стигнем до островите преди тя да дойде — беше ги предупредил още първия ден, когато стъпиха на леда. — Дългата нощ убива всичко.
Първата седмица беше по-лесно, отколкото предполагаха. Прекосяването на такива сурови простори беше нещо ново и необичайно за тях и това до голяма степен разсейваше неудобството от все по-усилващия се студ. Мъдрия мечок вървеше напред с къси пестеливи крачки, а подире му се клатушкаше Железен нокът. Големият мечок понякога изчезваше за ден и се връщаше със засъхнала кръв по муцуната, а Вейлин се чудеше каква плячка е успял да намери. На него ледът му изглеждаше гол като алпиранската пустиня, място, лишено от живот въпреки цялата си красота, която се разкриваше в пълна степен по здрач, когато зеленикавият огън танцуваше в небето и ледът се превръщаше в огледало на неговото великолепие. Лонаките притихваха благоговейно, щом слънцето залезеше, шепнеха благодарности за дара на Гришак.
Изглежда, Мъдрия мечок проявяваше същата почтителност към танцуващите в небето светлини: посрещаше появата им с падане на колене и вдигане на костения жезъл нависоко, а от гърлото му избликваше напев. Вейлин още не беше чувал шамана да говори за някой бог, но небесният огън явно криеше немалко значение.
— Той не се моли — каза Кирал една вечер, когато погледът на Вейлин се насочи към стареца. Лицето ѝ бе мрачно, докато песента ѝ разкриваше смисъла на напевната ода на Мъдрия мечок. — Поздравява жена си и децата, които са загубили на леда.
Вейлин вдигна очи към виещия се зелен огън и го загледа как се слива и разделя в безкраен танц. Може да приличаше на пламък, но в него нямаше буйство, непрестанното му виене навяваше странно спокойствие.
— Мисли, че тя е там горе ли? — попита той.
— Знае го. Всяка душа, живяла някога, е там и ни гледа отгоре до края на света.