Град на остриета
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на остриета». Краткое содержание книги:
Зигруд, който досега е мълчал на едно протъркано плюшено кресло в ъгъла, се обажда боботещо:
— И аз мислих за това. Ами ако го направим ние?
Другите трима го зяпват.
— Кои „ние“? — пита Зигне.
— Ние, тоест ЮДК.
Мълчание.
— Какви ги приказваш? — казва накрая Зигне. — Искаш да възстановяваме град?
Той вдига рамене.
— Имаме много ресурси тук. И предостатъчно работници, строители, технически екипи. Няма как да е по-трудно от строежа на пристанище.
— Но… но ние нямаме финансиране за това! Ако решим да правим и това, и да спазим графика за пристанището, ще се наложи да искаме още по-трудни за изплащане заеми!
— Е, аз и за това помислих — Зигруд се почесва по брадичката — и си рекох, че мога да ги помоля да не правят заемите… много по-трудни за изплащане, както ти се изрази.
— Какво?!
— Ами… аз даувкинд ли съм, или не съм? Няма ли поне веднъж да се възползвам за добро от тази тъпа роля? Ако желаят, мога да сменям всеки ден глупашките шапки на главата си, стига това да ни осигури още работници и още ресурси.
Зигне се е вторачила в него недоверчиво и озадачено.
— Наистина ли искаш да го направиш?
Зигруд се подсмихва и пълни лулата си.
— Както ти каза снощи — той се обляга и нагласява превръзката на ръката си, — всичко опира до един силен тласък.
— Как съм? — пита Малагеш.
— В-вече не с-си на двайсет — казва ѝ Рада, заета да търси нещо в чекмедже с мехлеми. — З-атова ти п-предлагам повече да не се п-преструваш, че си на т-толкова.
— Обстоятелствата не ми позволиха.
Рада ѝ слага в кутия няколко тубички с нещо сивкавобяло и наглед гнусно. Малагеш чува отвън тихите гласове на Зигруд и Зигне, които обсъждат неговия нов зрелищен план.
— В т-такъв с-случай ти предлагам да избягваш п-подобни обстоятелства в б-бъдеще.
— Когато Бисвал се върне и завари ЮДК да строи наново град в област, която му е поверена… ти какво ще правиш като губернатор?
Когато чува титлата си, Рада се усмихва язвително.
— В т-тази пиеса н-нямам главна роля. По-скоро се з-занимавам с последствията от д-действията на другите. Ще п-продължа да лекувам р-ранените. Ще има още. Хора з-затрупани под развалини, п-приклещени в домовете си…
— Познато.
— Д-да, и з-за мен, и з-за тебе. — Рада отпуска рамене и въздиша. — Ч-чувала ли си за с-свети Петренко?
— Не помня това име.
— В-воортяштански светец. Интересен е п-поне за мен. М-може би е… п-противоположност на Ж-жургут. Докато Жургут се осланял с-само на н-нападението, к-както и ти се убеди, П-петренко бил… бездеен.
— Бездеен воин?
— Да. П-проповядвал, че за да ж-живее, ч-човек трябва да п-приеме, че вече е мъртъв. Всяка с-сутрин да става и да се п-примири със смъртта, да п-приеме неизбежното. — Гласът ѝ става по-звучен, говори без усилия. — Той казал: „Времето е река, а ние сме само стръкчета трева, носени по вълните ѝ. Да се страхуваш от края на тази река означава да се страхуваш от самото битие. Дори ако гледаме напред и виждаме безкрайни разклонения, погледнем ли назад, виждаме само единствения път, по който всичко е можело да мине. Всичко е неизбежно. Да спориш със съдбата е същото като да спориш с река.“
— Защо реши да говориш за това? — пита Малагеш.
Рада затваря шкафа, който е отворила, с рязко щракане.
— Няколко души умряха на операционната маса през нощта и тази сутрин. И още ще умрат днес. Някои от тях ще бъдат деца. Това е неизбежно като много други неща. Знаех го, когато се събудих. И го приех. Както приемам, че войната ще се пренесе тук.
— Войната ли?
— Да. — Рада се изправя и я поглежда, в очите ѝ няма никаква уплаха. — Надушвам я. Познавам миризмата на война, г-генерал Малагеш. Това е само н-началото. И това, с което ще се з-занимавам предимно, г-генерал Малагеш — казва тя и отваря вратата, — е да чакам неизбежното. П-пожелавам ви приятен ден.
Навън Зигне и Зигруд гледат към съсипания град Воортяштан, кървавочервен в заревото на залеза. Дим се разнася от безброй изтърбушени коптори. Чува се далечна пукотевица от изстрели — вероятно заради мародери, досеща се Малагеш. Три от великанските уродливи статуи са били разсечени при нападението: едната през кръста, втората през коленете, а третата — през глезените.
Но в разговора на Зигне и Зигруд се долавя топлота, която Малагеш не е забелязвала досега. Стоят близо един до друг, раменете им почти се докосват. Зигне, която досега все е била скована и сдържана с баща си, говори оживено, жестовете ѝ издават искрено вълнение, държи се естествено и непринудено. „Налучкала е как да го приеме като близък“ — казва си Малагеш.