Момиче на пружина
- Автор: Бачигалупи Паоло
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Издателска къща "Бард"
- ISBN: 978-954-655-299-0
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Киберпанк
Электронная книга - «Момиче на пружина». Краткое содержание книги:
— Хайде. — Карлайл поведе Андерсън по стъпалата, плъзгайки ръка по каменните люспи на нагите. От върха на дигата се откриваше широка гледка към града. Великият дворец грееше в далечината. Високи стени скриваха вътрешните дворове и сгради на комплекса, където живееха Невръстната кралица и нейните придворни, но златният купол на двореца се издигаше над тях и блестеше меко на лунната светлина. Карлайл дръпна Андерсън за ръкава. — Стига си зяпал.
Андерсън се поколеба. Опитваше се да пробие с поглед мрака и да види крайбрежието долу.
— Къде са белоризците? Това място би трябвало да гъмжи от тях.
— Спокойно. Тук те нямат власт. — Засмя се на някаква своя шега и се мушна под въжетата сайсин, опънати над дигата. — Хайде. — Спусна се бавно по изронения скат към вълните долу. Андерсън се поколеба още миг, оглеждайки района, после тръгна след него.
Щом стъпиха на брега, от мрака се появи пружинникова лодка и пое на скорост към тях. Андерсън едва не хукна, решил, че са попаднали на белоризки патрул, но Карлайл му прошепна:
— Това са нашите хора.
Нагазиха в плиткото и се качиха в лодката. Тя зави и бързо се отдалечи от брега. Луната посребряваше вълните. Единствените звуци бяха от плискането на водата в корпуса и ритмичното тиктакане на развиващия се пружинников механизъм. Скоро различиха силуета на баржа, тъмна, ако не се брояха няколкото примигващи сигнални светлинки.
Лодката им се удари леко в корпуса на по-големия съд. След миг им спуснаха въжена стълба и двамата се покатериха на палубата. Мъжете от екипажа ги посрещнаха с почтителни поклони. Карлайл даде знак на Андерсън да мълчи и го поведе надолу, към трюмовете. В дъното на коридора имаше врата с охрана. Единият от пазачите извика, че фарангите са пристигнали. Вратата се отвори и видяха неколцина мъже, насядали около голяма маса. Смееха се и пиеха.
Включително Аккарат. Андерсън позна и един адмирал, който ръководеше тормоза над калорийните кораби, плаващи към Кох Ангрит. Стори му се, че разпознава и един генерал от южните провинции, но не беше сигурен. Слаб мъж с черна военна униформа стоеше в ъгъла и държеше стаята под око. Друг…
Андерсън спря да диша.
Карлайл прошепна:
— Покажи малко уважение. — Самият той коленичи и се поклони. Андерсън го последва без бавене.
Сомдет Чаопрая ги наблюдаваше безизразно как раболепничат.
Аккарат се изсмя открито на нескопосаните им поклони и ги подкани да станат.
— Няма нужда от такива официалности — каза с усмивка. — Заповядайте. Седнете. Тук всички сме приятели.
— Така е. — Сомдет Чаопрая се усмихна и вдигна чашата си. — Елате и пийнете с нас.
Андерсън се поклони отново, толкова дълбоко, колкото можеше да го направи, без да се просне по очи на пода. Хок Сенг често повтаряше, че Сомдет Чаопрая е убил повече хора, отколкото пилета са заклали белоризците от министерството на околната среда. Преди да го издигнат за протектор на Невръстната кралица, бил генерал и кампаниите му на изток станали легендарни с жестокостта си. Говореше се, че ако не бил злощастният факт на простосмъртното му потекло, би имал основание да узурпира дори кралската власт и да даде начало на своя династия. Вместо това той беше човекът зад трона и всички лазеха в краката му.
Сърцето на Андерсън щеше да изскочи. Ако Сомдет Чаопрая подкрепяше промяна в правителството, значи всичко беше възможно. След толкова години на търсене и след провала във Финландия семенната банка най-сетне се беше приближила на една ръка разстояние. Доберяха ли се до нея, щяха да открият тайната на беладоната, на нгото и на хиляди други генетични загадки. А този мъж със сурови очи, който вдигаше чаша за наздравица и им се усмихваше — приятелски или хищнически беше друг въпрос, — държеше ключа към всичко.
Слуга предложи вино на Андерсън и Карлайл. Двамата седнаха при другите на масата.
— Тъкмо говорехме за въглищната война — каза Аккарат. — Виетнамците временно са се отказали от отбраната на Пном Пен.
— Това е добра новина.
Разговорът се поднови, но Андерсън го следеше с едно ухо. Зает беше да наблюдава тайничко Сомдет Чаопрая. За последен път го беше видял пред храма на Фра Сюб в министерството на Прача, когато и двамата бяха зяпали с отворена уста момичето на пружина от японската делегация. Отблизо мъжът изглеждаше доста по-стар, отколкото на рисуваните плакати, които бяха разлепени из целия град, славословейки го като верен защитник на Невръстната кралица. Лицето му беше петносано от алкохолна злоупотреба, очите му бяха хлътнали в черепа като белег за развратните вкусове, които мълвата така упорито му приписваше. Хок Сенг твърдеше, че страховитата му репутация на бойното поле не отстъпвала на нещата, които вършел в личния си живот, и че макар тайландците да се кланяли пред него, не го обичали и наполовина колкото обичали Невръстната кралица. И сега, когато Сомдет Чаопрая вдигна очи и улови погледа му, Андерсън си помисли, че разбира защо.