Момиче на пружина
- Автор: Бачигалупи Паоло
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Издателска къща "Бард"
- ISBN: 978-954-655-299-0
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Киберпанк
Электронная книга - «Момиче на пружина». Краткое содержание книги:
После, на сигурно в апартамента му, двамата се прегърнаха. Емико се изненада от радостта, с която откликваше на неговото желание да я докосва, да плъзга ръце по кожата ѝ, колко щастлива я прави насладата, която той извличаше от нея. Забравила беше какво е да те приемат почти като човек, да се отнасят към теб с уважение. В Япония никой не изпитваше вина, че е спрял одобрително погледа си на пружинка. Тук обаче всичко и всички ѝ внушаваха, че е животно.
Да открие човек, който я обича, пък макар и само заради външността ѝ, беше истинско облекчение.
Ръцете му се плъзнаха по гърдите ѝ, надолу по корема, мушнаха се между бедрата ѝ, загалиха я. Емико нямаше да го разочарова, беше ѝ толкова лесно да го дари със своята наслада. Притисна се към него, устните им се намериха и за известно време тя забрави, че хората я наричат момиче на пружина. Почувства се човек и се изгуби в ласките. В кожата на Андерсън-сама. В сигурността на насладата и дълга.
Но след края на единението им депресията се върна.
Андерсън-сама ѝ донесе охладена вода, наясно с прегряването след акта. Легна гол до нея, като внимаваше да не я докосне, да не добави към топлината, която се беше акумулирала вече в тялото ѝ.
— Какво има? — попита я.
Емико сви рамене, постара се да излъчи образа на усмихващ се Нов човек.
— Нищо. Нищо, което да подлежи на промяна. — Беше ѝ почти невъзможно да облече в думи и да изрече на глас нуждите си. Да занимава други хора с проблемите си беше противно на природата ѝ. Мидзуми-сенсей би я ударила за такова нещо.
Андерсън-сама я гледаше. Очите му бяха изненадващо нежни за човек с толкова много белези по тялото. Емико познаваше отлично белезите му. Всеки беше спомен от мистериозно насилие, отпечатан върху светлата му кожа. Скупчените нагъсто белези по гърдите му сигурно бяха от пружинникова пушка. Онзи на рамото сигурно беше от мачете. А другите, на гърба — от бич. Емико знаеше със сигурност само за един негов белег — този на врата. Него Андерсън-сама беше получил във фабриката.
Той посегна и я докосна нежно.
— Какво има?
Емико се търколи по-далеч от него. Смущение давеше думите ѝ.
— Белоризците… никога няма да ме пуснат от града. А сега Роли-сан плаща още по-големи подкупи, за да не ме закачат. Мисля, че и той никога няма да ме пусне.
Андерсън-сама не отговори. Емико чуваше дишането му — бавно и равномерно, — но нищо друго. Срамът ѝ беше всепоглъщащ.
„Глупава алчна пружинка. Би трябвало да му целуваш краката от благодарност за онова, което ти дава.“
Мълчанието се проточи. Накрая Андерсън-сама попита:
— Сигурна ли си, че Роли не може да бъде убеден? Той е делови човек.
Емико се заслуша в дишането му. Какво ѝ предлагаше — да я откупи? В устата на японец тези думи биха били оферта, предпазлива, но все пак оферта. Но при Андерсън-сама беше трудно да се каже.
— Не знам. Роли-сан обича парите. Но ми се струва, че обича и да ме гледа как страдам.
Зачака отново, напрегнала се за някакъв знак, нещо, което да ѝ подскаже за какво мисли Андерсън-сама. Той не попита за друго. Остави намека ѝ да виси във въздуха. Ала Емико усещаше тялото му близо до своето, усещаше излъчващата се топлина. Слушаше ли я още? Ако беше цивилизован, Емико би приела липсата на отклик като категоричен отказ, като шамар в лицето. Но гайджините не разбираха от тези тънки неща.
Стегна се. Реши да го притисне още веднъж, да надмогне обучението и генетичните императиви. Едва не се задави от чувство за унижение и замаяна от усилието да не се свие като сритано куче, каза:
— Сега живея в бара. Роли-сан плаща подкупи на белоризците да стоят настрана, тройни подкупи. Плаща и на другите барове. Да не ме закачат. Не знам още колко ще продължи това. Боя се, че нишата ми изчезва.
— Би ли… — Андерсън-сама не довърши. Колебаеше се. После продължи: — Можеш да останеш тук.
Сърцето на Емико подскочи.
— Роли-сан ще ме потърси.
— Има си начини да се оправя с хора като Роли.
— Можеш да ме освободиш от него?
— Не мисля, че имам достатъчно пари да те откупя. — Емико го слушаше със свито сърце. — Ако просто те отведа със себе си, той ще побеснее. А моментът е крайно неподходящ, покрай репресиите и прочие. Като нищо ще прати белоризците тук. Рискът е неоправдан. Мисля обаче, че бих могъл да уредя друго — да спиш при мен. Роли дори може да се зарадва, че поне нощем опазването ти няма да е негова грижа.
— Но така няма ли ти да си създадеш проблеми? Белоризците мразят и вас, фарангите. Собственото ти положение също не е розово. — „Помогни ми да се махна оттук. Помогни ми да намеря селата на Новите хора. Помогни ми, моля те.“ — Ако можех да се разплатя с Роли-сан, бих могла да… да замина на север.