Момиче на пружина

Количка за бързо хранене привлече погледа му — продавачът пържеше генехакерска тилапия в дълбок уок. Хок Сенг се стегна вътрешно. Трябваше да попита с риск да се разкрие като жълта карта. Без информация беше напълно сляп. Рискът беше премерен, прецени той — белоризците стояха в другия край на дока, така че дори продавачът да се развикаше, Хок Сенг имаше шанс да избяга навреме.

Приближи се.

— Има ли някакъв начин пътници да стигнат дотам? — попита тихо и посочи с глава ветрохода. — Ей там?

— Никого не пускат — измърмори в отговор мъжът.

— Дори сам човек?

Продавачът се намръщи и кимна към другите хора, наклякали в сенките. Някои пушеха цигари, други играеха на карти, трети слушаха радиото на един дюкянджия.

— Онези там чакат от седмица. И ти ще трябва да почакаш, жълтокартецо. Като всички други.

Хок Сенг с мъка овладя реакцията си, ужаса, че са го разкрили. Жизненоважно беше да се престори, че всички те са равни в бедата, да създаде убедителната илюзия, че продавачът вижда в него човек, а не неканена чешърка.

— И не си чувал за малки лодки по брега? Които качват срещу пари?

Продавачът на риба поклати глава.

— Никой не излиза от пристанището и никой не влиза. Вече хванаха две групи пътници, които се опитаха да слязат на брега от корабите. Белоризците не дават дори лодка с провизии да отплава за ветроходите. Хванали сме бас кой ще се предаде пръв — капитанът ли ще вдигне котва, или белоризците ще отворят пристанището.

— И как вървят залозите? — попита Хок Сенг.

— Залагам единайсет към едно, че ветроходът ще си тръгне пръв.

Хок Сенг направи физиономия.

— Май няма да рискувам.

— Двайсет към едно тогава?

Изглежда, неколцина от другите бяха чули разговора им. Засмяха се тихо.

— Не залагай, освен ако не ти предложи петдесет към едно — каза единият. — Белоризците няма да се огънат. Този път — не. Тигъра е мъртъв и това промени всичко.

Хок Сенг се засмя с тях. Извади цигара и я запали, почерпи и мъжете. Малък подарък на добра воля заради краткия миг на братство и споделено нещастие. Ако не беше жълтокартец с жълтокартски акцент, би си пробвал късмета и с белоризците, но в нощ като тази опитът да ги подкупи би му спечелил само удар с палка по главата. Не държеше да му счупят черепа в паважа. Пушеше и гледаше блокадата.

Времето минаваше.

От мисълта за запечатания град ръцете му се разтреперваха. „Не го правят заради жълтите карти — повтаряше си той. — Ние нямаме нищо общо с това.“ Но му беше трудно да повярва, че примката не се стяга около неговото гърло. Засега под прицел беше търговското министерство, но в града имаше толкова много жълти карти, че проточеше ли се блокадата, дори дружелюбни хора като тези, с които пушеше сега, щяха да се усетят, че работата намалява драстично, щяха да го ударят на пиене и щяха да се сетят за жълтите карти в техните кули.