Момиче на пружина

Понеже нямаше друг документ за самоличност освен жълтата си карта, Хок Сенг изгуби часове, докато прекоси града, избягвайки пропускателните пунктове. Маи му липсваше. Младите ѝ очи и уши му бяха вдъхвали увереност. Сега клечеше с чешърките в препиканото кьоше, гледаше как белоризците проверяват документите на поредния минувач, ругаеше наум и се чудеше как ще стигне до фабриката на „Жива вода“. Смелостта му беше изневерила. Побягнал бе, вместо да обере сейфа. По-добре да беше рискувал, да беше заложил всичко на една карта. А сега беше твърде късно. Сега белоризците контролираха целия град, а жълтите карти бяха любимата им мишена. Обичаха да изпробват палките си върху жълтокарти черепи, обичаха да им дават урок. Ако не беше огромното влияние на Торния лорд, жълтите карти в Разширителните кули вече щяха да, са изклани, в това Хок Сенг не се съмняваше. Министерството на околната среда гледаше на жълтите карти така, както гледаше на заразите и агресивните растителни и животински видове, за чийто контрол отговаряше. Ако зависеше от тях, белоризците щяха да избият китайските бежанци до крак, а после щяха да си посипят главата с пепел пред Невръстната кралица като извинение за прекомерния си ентусиазъм. Но първо щяха да ги избият.

Млада жена намали крачка, мина през кордона и се отдалечи по улицата в индустриалната зона. Фабриката беше толкова примамливо близо и в същото време така недостъпна.

Обективно погледнато, сигурно беше по-добре, че фабриката е затворена. По-сигурно беше за всички. Ако не беше до такава степен зависим от съдържанието на сейфа, Хок Сенг отдавна щеше да е докладвал за появилата се в цеха инфекция и после да изчезне, казвайки сбогом на цялата тази история. И все пак някъде там в заразения въздух на фабриката, над миазмите и мръсната пяна на водораслените резервоари, спецификациите го зовяха.

Идеше му да си оскубе и малкото останала коса.

Впери поглед в пропускателния пункт, сякаш можеше да прогони белоризците със силата на волята си, да насочи вниманието им другаде. Помоли се на богинята Куан Ин, помоли се и на дебелия златен Буда за малко късмет. Добереше ли се до спецификациите, с финансовата подкрепа на Торния лорд можеше да направи чудеса. Да си осигури бъдещето, живота. Да направи щедри приношения на предците си. Може би да си вземе съпруга. А защо не да си родят син, който да продължи името му. Дори би могъл да…

Патрул мина недалеч от него. Хок Сенг се сви по-навътре в сенките. Тукашните патрули му напомняха за времето, когато Зелените ленти започнаха да обикалят улиците нощем. В началото уж само се оглеждаха за двойки, които се държат за ръцете след залез-слънце и подкопават морала.

Какво беше казал Хок Сенг на децата си тогава? Казал им беше да внимават, обяснил им бе, че консерватизмът идва и си отива като приливите и отливите и че ако те не могат да живеят открито и свободно като родителите си, какво толкова? Нима не бяха сити, нима нямаха семейство и приятели, с които да си правят компания? Зад високите стени на именията им нямаше никакво значение какво мислят Зелените ленти, нали така?