Пътят между световете
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътят между световете». Краткое содержание книги:
— Опитай с този светлик — предложи Мейгрейт. — И го задръж за себе си.
Раната не се възпаляваше повече, но и не заздравяваше бързо. Каран пак я превърза.
— Трудничко щеше да вършиш това сама. Щеше да те мъчи повече от глада.
Вървяха до късно вечер, спираха да нощуват за броени часове и преди зазоряване продължаваха по пътеката. Затова още през третия следобед, откакто напуснаха Каркарон, превалиха през източния проход в Чолаз и се загледаха към Каркарон, макар че оттук погледът на Каран стигаше само до дива камениста пустош и отвесни каньони. Помнеше как минаваше през това място на отиване или връщане в Шазмак с Раел или други приятели измежду аакимите. И всеки път преживяваше радостното вълнение.
Сега не почувства нищо. Раел се бе удавил в Гар, но и тази трагедия беше преди повече от година. Познатият й Шазмак бе останал завинаги в миналото. Прастарите врагове си го присвоиха. Част от вината се падаше на нея. Мейгрейт разбра настроението й и я остави на мира. Чак по здрач обви раменете й със здравата си ръка.
— Време е да спрем. Нали каза, че имало заслон за пътници?
Каран прогони нерадостните мисли и тръгна надолу по неразличимата пътека към закътано място под широка каменна козирка. В скалата бе издълбана кръгла кухина, а входът можеше да бъде запушен с плоча при лошо време.
— Не е направено от аакими — отбеляза Мейгрейт.
— Да, прекалено първобитно е. Имало го още преди да се настанят тук. Не знам колко е старо.
— Сетих се… Нали в града има Пазители?
— И изтънчени заблуди. Натрапниците не успяваха да се доберат до града. Но може и да са били махнати след превземането му.
Хапнаха надве-натри и се пъхнаха в спалните чували. Каран заспа, но Мейгрейт отново осъзна, че не се нуждае от сън. С усилие на волята потисна болката в рамото. Полежа в мъгливия мрак, улисана в размисъл.
Посред нощ стана, извади храната от раницата си и я сложи до Каран, чиито слепоочия докосна с върховете на пръстите си, и прошепна:
— Спи!
Каран въздъхна, сгуши се и заспа още по-непробудно. Мейгрейт нарами олекналата раница и излезе от заслона. Луната, размита от мъглата, беше в трета четвърт. Мейгрейт намести плочата на входа, пръстите й направиха сложен знак, после тя се обърна и пое сама по пътеката към Шазмак.
35. Враг или приятел
Нетърпението я пришпорваше. Най-сетне отхвърляше оковите на предишния си живот, в чийто калъп я напъха Фейеламор. Бъдещето беше незнайно, но каквото и да я очакваше в Шазмак, сама избираше.
Все пак не можеше да не се пита какво ще се случи там, докато следваше пътеката в тъмата. Луната понякога се показваше, но забулена в мъгла, и всичко наоколо беше като измислено. Мейгрейт напрягаше зрението си, за да различава скалната стена вдясно от урвата вляво, снега от заледените камъни под краката си.
Забърза се излишно, стъпи на хлъзгава ивица и раненото й рамо се блъсна в отвесната канара. Надигна се и усети колко тревожно заблъска сърцето й в гърдите. Опасността тук беше в настоящето, не в идното като Шазмак. Лесно би могла да се преметне в пропастта.
Сгъна палтото си и седна върху него с гръб към скалите. Далеч под нея притокът на Гар шумеше в руслото си. Мислите й все се връщаха към Рулке, към спомена за него от онази гореща нощ в Туркад. Тогава изглеждаше и величав, и стряскащ, а когато я вдигна от каменните плочи на покрива, пръстите му я изгаряха. Но наглед беше и уязвим.
„Първо Игър, сега пък Рулке. Защо ме влече към могъщи, безмилостни мъже, в които се крие и някаква слабост? Игър беше мил с мен, не съм му безразлична и до днес, но е бездушен с всички останали. Прелива от гняв и уплаха, би сторил каквото и да е, за да изпълни желанията си. А и той скри от мен истината за моя произход… Знаел е още във Физ Горго. Помня думите му, сякаш ги е произнесъл току-що:
«Кажи ми къде да намеря Фейеламор и защо иска да притежава Огледалото. Тогава и аз ще ти кажа кои са родителите ти, каква е участта им и защо така са посрамили фейлемите. Но запази тайната и когато по-късно го попитах, излъга ме, че се е заблудил. Да не се е боял от решението ми, когато науча, че имам и каронска кръв?»“
Извади Огледалото и се взря в сребристата повърхност под оскъдните лунни лъчи. В него се криеха подобно на привидения и нейното минало, и може би нейното бъдеще, но тя не мръдна пръст, за да ги повика. Не тук и не сега.
Надигна се и тръгна по пътеката. От заслона до Шазмак имаше дълъг път, но не смееше да си даде отдих — ами ако Каран се освободи по-бързо? Следобед стигна до моста от метална паяжина, където Каран и Лиан бяха нощували на времето. Мина по него и продължи нататък. Няколко пъти усети присъствието на Пазители, но се промъкваше, без да ги задейства. Умееше да го прави по инстинкт. Нямаше облаци в небето и това не й харесваше. Как да влезе? На какво ще се натъкне? И кой ще е правилният избор тогава? Нямаше отговори.