Пътят между световете
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътят между световете». Краткое содержание книги:
И щом го отвори, осъзна колко е изцедена — слабичък проход, обкръжен от неприятно сияние. Не успяваше да го настрои точно. А най-тежката част предстоеше — да задържи всичко в мисълта си по време на прехвърлянето. Опита втори път, ала се получи още по-зле.
Седна на покрива и се зае с мисловните си упражнения, за да се овладее. „Ще го направя!“ — внуши си тя и започна отново. Сега остана малко по-доволна от портала. Би ли се престрашила? Нямаше друго решение…
Чу вопъл откъм стълбата — Каран. Стъписа се. Трябваше да се махне. Веднага.
Преходът не беше сполучлив въпреки грижливата подготовка. Изведнъж й се стовари страховита изненада — Каран също бе попаднала някак в портала. Мейгрейт я видя да се върти хаотично. Нямаше шанс двете да попаднат на едно и също място. Каран вече ставаше недостъпна за ума й, а Мейгрейт беше безпомощна.
Опипваше със съзнанието си слепешком. Загуби всякаква представа за целта. Помнеше само името Каркарон, и то бледо.
„Каран! Загубих се!“ Не можеше да контролира портала, нито да потисне паниката, за да предприеме каквото и да е.
Внезапно усети как някой я търси и се вкопчи във връзката. „Къде си?“ „Ами не знам“ — преспокойно отвърна Каран.
„Запратих и двете ни в нищото…“ Каран й вдъхна увереност по връзката, а дарбите й на трикръвна й позволяваха да повтори онова, което Рулке бе направил за нея в Пътя към Аакан.
„Изтегли ме при себе си — заръча и Каран. — Способна си да го направиш!“ Мейгрейт прие образа от нея и се опита да я придърпа. Скоро различи очертанията на тялото й в безформената кипяща мътилка. Хванаха се.
„Поддържай връзката!“ „Няма да я изгубя — стигна до нея безплътен шепот. — Накъде сме поели?“ „Към Каркарон, разбира се. Но сега не го виждам.“ „Ето го.“ Проходът се очерта като широк равен път, Мейгрейт никога не бе постигала толкова отчетлива представа. Каркарон се извиси пред нея — не спомен, а действителност. Изпрати мисълта си натам и в недоловим миг двете жени бяха засмукани от нищото в порутената горна зала на кулата. Тук беше тъмно.
Не се пуснаха веднага, разтърсени от избавлението. Мейгрейт се просна на пода, дишаше с усилие.
— По-лошо не ми е било никога.
Наведе се да повърне във вдлъбнатината, оставена от машината.
— Ами стига си се напрягала, ще се довършиш!
— Май няма с какво да се поздравим — подхвърли Каран, докато закусваха сред отломките.
Каркарон изглеждаше по-ужасно отвсякога. Стените се накланяха под всевъзможни чудати ъгли, тук-там камъните бяха меки като сирене, светлината трепкаше видимо. И във въздуха надушваха слаба, но гадна миризма.
— Порталът беше нищо в сравнение с това, което ни очаква — добави тя.
— Ще се безпокоя, когато му дойде времето.
— Няма спор, че си се променила коренно след Физ Горго.
— Важи и за тебе.
— Спи ми се, та две не виждам — оплака се Каран. — Само няколко часа. Да ти се доверя ли, че няма да ме зарежеш тук?
— Напълно — увери я Мейгрейт. — Честно казано, толкова съм разнебитена, че не бих могла и да сляза по стъпалата.
— Да, ама изобщо не ти вярвам. И отгоре на всичко не смятам, че казваш истината. Седни ей тук, аз ще сложа глава в скута ти и ако понечиш да шавнеш, ще те усетя.
Мейгрейт я послуша, като се подсмихваше тайничко. Каран заспа мигновено. „Твърде добре ме е опознала. Ще и избягам, ако ми даде шанс.“ Седя така почти два часа, но се схвана и премръзна, накрая изпъна поне краката си. Каран се ококори. Впи поглед в Мейгрейт, ухили се, потупа я по ръката и пак се унесе.
Хапнаха още малко и поеха по хребета към пътеката за Шазмак. Мейгрейт си отдъхваше след суматохата от последните дни.
— Ето ни отново на път — само ние двете. Подобава отново да сме заедно в края, както беше и в началото.
Каза си, че сега по нищо не прилича на себе си от времето, когато вървяха към Физ Горго. Дори да не се завърнеше от това пътешествие, поне знаеше, че има цел и бе намерила мястото си. Но колко тъжно беше, че изостави Шанд.
„А ти как си се променила! — загледа се в Каран. — Помня те каква беше през нощта, когато се промъкнахме в онази крепост — лицето бяло, очите изцъклени от страх. Но щом веднъж се реши, нямаше да се откажеш. И не съм те виждала нито веднъж да отстъпиш. През последната година обаче у тебе не остана нищо от засмяното дете, каквото си била някога.“
Докато се катереха по хребета, Каран оглеждаше крадешком своята приятелка. Да, сега наистина бяха приятелки въпреки напрегнатото начало на отношенията им.
По лицето на Мейгрейт вече нямаше отпечатък от мисълта, че се е залутала в живота и е никому ненужна. Не само намери себе си, но се и нагърби с новото тежко бреме, без да се окайва. Съзнаваше възможните последствия, затова сама се отделяше от света.