Пътят между световете
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътят между световете». Краткое содержание книги:
Напредваха бавно, а Каран си припомняше думите на Рулке, че щяла да дойде при него по своя воля, когато настъпи моментът. Да, и в това позна.
Тя също си мислеше за премеждията във Физ Горго. Отново й се струваше, че се забърква в нещо, което изобщо не й е по силите. Крепнеше и предчувствието, че предстоят страшни събития, и то непоправими. Неволно започна да излъчва безпокойството си, както се бе случвало често досега.
Мейгрейт знаеше какво е състоянието й. Горката Каран, дарбата на усета я правеше пленничка на изострената й чувствителност. Но Мейгрейт се бе научила да помага в преодоляването на такива трудности.
— Като малка живях в обширните земи на Мириладел — започна тя. — Освен копнежа да съм с майка си и баща си, имах само две желания.
Каран се озърна изненадана от този разговор.
— Да видя морето и планините — продължи спътницата й. — Имах късче от морето и можех да слушам шепота му в моята раковина. Но никога не бях доближавала планини. Ти не си ходила в Мириладел, нали?
— Никога — тихо потвърди Каран.
— Нямаше да ти хареса. Твърде еднообразна страна — поне така си мислех в детството. Зимата е сурова, независимо дали ветровете духат откъм южния полюс или откъм планините, ограждащи равнината на север — те я изолират от търговските пътища. През лятото пък е задушно и пълно с мушици. Кълна ти се — онези буболечки успяват да жилят и през кожени дрехи. Пълно е с безброй езера и не по-малко тресавища, а дърветата са едни и същи навсякъде. Изобщо не приличат на вашите прекрасни гори в Мелдорин.
Но когато стъпвах на най-високите хълмчета, успявах да зърна планините в далечината и си мечтаех да бъда там. Веднъж Фейеламор ми каза, че толкова грамадни планини нямало другаде по Трите свята. Най-високите им върхове се издигат на шест-седем хиляди разтега, а стърчащият като зъб Тиртракс е дори с хиляда разтега над тях. Казват, че въздухът свършвал още преди върха, представяш ли си! Тиртракс се вижда от всяко възвишение в Мириладел, ако времето е ясно, но винаги е различен.
Каран пресмяташе наум.
— Четири пъти по-висок от Шазмак? Не може да бъде.
— Да, на Тиртракс можеш само да се дивиш, но първо трябва да го съзреш с очите си. Иначе въображението ти е безсилно.
Слънцето напичаше гърбовете им и имаше рядко за тези места безветрие. Провираха се запотени между сивите каменни буци.
— За коренните жители на Мириладел този връх е въплъщение на всичко жестоко, недостъпно и своенравно. Те мразят планината, надвиснала над родината им. Едно от малкото неща, свързващо ги с фейлемите, които също я ненавиждат.
— Що за приумица е да мразиш планина?
— Щом и ти, и аакимите сте способни да обичате планините — разсъдливо й рече Мейгрейт, — какво пречи на човек и да ги мрази? Но аз направо бях омаяна от върха. Особено щом осъзнах колко е противен на… онези. И като малка си съчинявах разни истории за него.
Тук хем склонът ставаше по-стръмен, хем се наложи да заобикалят един от страничните процепи в урвата. Някои изтънели ледени мостчета още извиваха дъгите си над дълбоката клисура. Каран разказа за почти безнадеждното си бягство от гашадите.
— Ха, а тъкмо ти искаш от мен да бъда предпазлива — тихо я подкачи Мейгрейт, взряла се в натрошените камънаци, паднали в пропастта. Помълча, преди да продължи: — По-късно, когато започнаха да ме учат, ми отнеха размаха на въображението. И така стана далеч по-тягостно, защото не можех да избягам в мечтите си. След време си изградих друго мисловно убежище, но то бе плод на интелекта и не носеше същата утеха. Всъщност и досега не знам живеят ли някакви хора в Големите планини. Аз обаче си представях как съм на топло в недрата им и че в Тиртракс има и други като мен, които ме искат и ги е грижа за мен. Ето какво означаваха планините, особено след като загубих досега си с морето. Само тях никой не можеше да ми отнеме — стигаше да се покатеря на хълма и ги виждах.
— Главният град на аакимите е в Тиртракс — промълви Каран. — Дълбоко навътре.
— Сигурно е прекрасно място.
— Така казват. Не съм била там.
— Ти ме затрудни много, като дойде с мен — призна Мейгрейт по време на оскъдната вечеря. — Взех храна, колкото да стигне само за мен. Ама че си напаст… — изрече с широка усмивка.
— Е, трябва да издържим още четири-пет дни. Дори накрая да гладуваме, няма да умрем.
— Но и няма да ни е от полза, ако пристигнем там премалели от глад.
Каран прегледа раната й, примижавайки от измамната игра на пламъците в огъня.