![Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/4/2/mihrimah-dshcheryata-na-nalozhnicata-velikolepniyat-vek-2-download.jpg)
Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]». Краткое содержание книги:
След като си подаде ръката да му я целуне, султан Сюлейман се наведе и от своя страна пък целуна дъщеря си по челото. Вдиша уханието й.
– Ох! – възкликна, отдръпвайки се от нея. – Олекна ми на душата!
Михримах възнагради с усмивка този завоалиран комплимент и отстъпи встрани да му направи път. Падишахът отиде при дивана до прозореца и се разположи на него. Отначало седна с кръстосани крака, намести се да му е удобно, после сви единия крак и доближи коляното си до брадата. „Ето – помисли си Михримах, – това е позата, в която седи султан Сюлейман.“ Набързо притича и подложи възглавници зад гърба му.
– Е, давай, дъще! – каза падишахът с тон, който издаваше и обичта му, и щастието му. – Трябва най-сетне да ни разкриеш тайната на цялата тази работа.
– Каква тайна, господарю? – слиса се Михримах.
– Как става така, че когато и да видя дъщеря си, струпаните на хоризонта черни облаци се разпръскват? В прозореца на сърцето ни грейва слънце и ни сгрява душата. Как става това?
Михримах свенливо наведе глава.
– Мухиби вероятно работи над ново стихотворение? – предположи плахо тя.
Знаеше, че станеше ли дума за поезията на баща й, той обичаше да го назовават не Сюлейман, а с псевдонима му Мухиби. – Иначе защо ще изрече на робинята си толкова красиви думи?
Сюлейман за пореден път изпита гордост заради пъргавия ум на своята дъщеря. Вместо с кокетен поглед и няколко заучени думи, тя му отговори с реципрочен комплимент.
– Тази вечер ние с теб ще сключим един договор! – неочаквано каза той.
Сърцето на Михримах подскочи. Ето че се започваше. Усети как пулсът й се ускори.
– Къде се е чуло и видяло робиня да сключва договор със своя падишах? Кои сме ние, та да проявяваме подобна липса на възпитание?
„Педя човече, а откъде намира такива думи, че ги и реди едно след друго?“ – замисли се Сюлейман. Усмихна се и продължи:
– Ето какъв договор – тази вечер аз няма да съм падишахът, а само твоят татко. Затова няма да има „нашият господар“, „повелителю“ и всевъзможни от този род. Да оставим настрана и дворцовите превземки, и дворцовите порядки! Да си поприказваме като баща и дъщеря. Договорихме ли се?
Михримах направо нямаше думи. Само усещаше как сърцето й тупти все по-бързо и силно. Ясно, преди важното нещо, което щеше да й сервира, падишахът искаше да създаде по-непринудена атмосфери, опитваше се да я спечели с ласкателства. Реши наум, че ако стане въпрос за тази проклета сватба, щеше да е много по-добре да разговарят като баща с дъщеря.
Вместо отговор тя само кимна с глава: „Чудесно!“.
Настъпи мълчание. Михримах се опита да го погледне, без да вдига глава.
Султан Сюлейман бръкна с ръка в колана и извади оттам своята инструктирана със седеф кехлибарена броеница. И дума по дума, в такт със зърната, заговори:
– Имам една новина за теб, Михримах!
Тя долови закачливите нотки в гласа му, но въпреки това изтръпна, защото очакваше да й съобщи решението си, че ще я омъжи за Куция Рюстем. А той, приковал поглед в нея, се готвеше да види как ще му реагира. Тя се притесни, че сред настъпилата в стаята тишина падишахът ще чуе ударите на сърцето й и ще й прочете мислите. Загуби вече и ума, и дума.
– Днес, няколко часа преди инцидента с този проклет скорпион, разбира се, извиках при мен великия везир.
Еее? Това пък какво беше? Какво общо имаше свако й пашата с нейната женитба? „О, да – изтръпна Михримах, – явно за да му заповяда да започнат приготовления за сватбата.“
– Наредих на Ибрахим веднага да подготви един ферман.
„Ето на!“ – си каза.
– Не те ли интересува какво представлява?
Идеше й да извика: „Не, не ме интересува! Дори не искам и да го чувам!“ Въздържа се. Трябваше да откликне: „И то много! Умирам от любопитство!“ Вместо това само присви устни: „Не знам какво да кажа"
– Но като го чуеш, страшно ще се зарадваш. Така си мисля.
Той пак замълча. Очите му бяха приковани в лицето й. Защо постъпваше така? Защо я убиваше бавно и мъчително? Да беше извадил камата, че да я прониже.