![Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/4/2/mihrimah-dshcheryata-na-nalozhnicata-velikolepniyat-vek-2-download.jpg)
Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]». Краткое содержание книги:
Внезапно Алехандро осъзна, че наистина тича. Не закъсня и да забележи с ужас, че се е запъхтял. „Тичам! Толкова много ми трябва, че тичам да я получа миг по-скоро!“
Обърна се назад и изтръпна. В мрака се извисяваха крепостните стени на султанския дворец. А зад тях, сред дърветата, се виждаха залетите в светлина сгради.
„Михримах! – простена вътрешният му глас. – Михримах е там! Зад стените!“
Продължи да тича. По-бързо, още по-бързо... Тича, докато остана без дъх. Когато трепетният напев на вечерния езан обгърна нощта, той седна на мястото, където го завари.
Пое си няколко пъти дъх: „Време е!“
Напусна крайбрежната пясъчна ивица и отново се върна на пътя. Изуми се, че под краката му не се чуваше никакъв звук, макар че стъпваше по настилка от каменни плочи. И сянката му я нямаше. Ако от другата страна на пътя не блещукаха мъждукащите светлинки на няколко къщи, той щеше да се почувства съвсем изгубен сред мрака. Мина му мисълта: „Навсякъде е мрак – като в душата ми!“.
Стъписа се – чуваше някакъв звук.
Продължи да върви нататък, погледна назад през рамо.
Пустош и мрак!
Но отново го чу. Още по-наблизо.
Изведнъж го разпозна. Чаткане на подкови. Плюс трополенето oт някакво търкаляне.
С всяка минута и чаткането на подковите, и трополенето се приближаваха.
„Идва! – възкликна наум Алехандро. – Божичко, отварата ми пристига. Край на болките!“
Продължи да върви, като често-често се обръщаше да поглежда назад.
И ето че в мрака внезапно изплува кола, теглена от два коня. Видя как седналият отпред кочияш вдигна ръка. Последва свистене във въздуха, плясък. Сети се: „Камшикът!“
Двата коня теглеха мощно някаква черна кола. Алехандро вече чуваше дори запъхтяното им пръхтене.
– Дойде! – прошепна този път.
Но в собствените му уши шепотът изсвистя като писък.
Бавно се отдръпна встрани.
Тропотът на копитата приближаваше, приближаваше, приближаваше...
Алехандро се обърна наляво и видя съвсем близо до себе си купето на лъскава черна кола.
– Скачай! – викна му нечий глас.
Алехандро направи така, както му беше казано.
Черната кола продължи нататък по пътя, без да спре.
***
Въпреки непрогледната тъмнина, Алехандро позна загърнатия в пелерината мъж.
– Ти?
Тъмният силует се поразмърда. Алехандро долови дишането му.
– Ти си. Познах те!
– Да не би да си разочарован, че ме виждаш, а, Кобра?
Мислеше си да възроптае: „Защо закъсня толкова много? Чакам от месеци!“, но моментално се отказа. В ума му, в мозъка му, в сърцето му, във всяка клетка от тялото му трептеше една-единствена думичка. Крещящият глад, който изпитваше, не можеше повече да се понася.
– Донесе ли я?
– Какво?
– Отварата!
– Шшшшът! – скастри го сянката. – Не викай!
– Дай ми отварата! Не издържам вече!
– Първо работата! – отсече другият. В гласа му се беше насложил и някакъв гаден присмех. – Ти, Кобра, какви ги вършиш тук! Я ми поразкажи!
– Дай ми отварата! Навсякъде ме боли! Кошмарите не ме оставят на мира. Имам огромна нужда! Какво ще ти стане? Дай ми я! Донесе я, нали? Свещеникът ти я даде, нали? Така ми беше казал. Обещал беше!
Силуетът отблъсна с все сила вкопчилия се в пелерината му Алехандро.
– Първо ще си поприказваме! Кажи това, което искам да узная!
Наведе се към Алехандро. При това движение качулката му падна назад и на мястото й се появи физиономията на Джулиано Отавиано де Медичи.
– Първо ми дай това, което искам, Кобра! Ако ми хареса, ще си получиш и онова, което искаш пък ти!
Тонът му бе остър като нож.
– И гледай да не говориш по-силно, отколкото мога да чувам! Хайде, разказвай!
Макар че пламна от гняв, Алехандро започна от деня, когато го качиха на търговския кораб като гребец, и му описа всичко докрай. Нападението на пиратския кораб, освобождаването му наужким, довеждането му в Истанбул. Живота в Корпуса на морските пехотинци. Кризите, всичко. С едно изключение. Не спомена и думичка за Михримах. Последните фрази се сипеха от устата му вече истерично.
– Не издържам! – простена той. – Не мога повече да издържам!
– Виждали ли са те по време на криза?
– Не можех да се крия. Не се познава кога ще настъпи, та да отида... да отида... да се скрия някъде!
– И какво казаха?