Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

Михримах се размисли и за друго – как брат й е успял да се спаси пред самия праг на смъртта. Вероятно съвсем навреме някой му е прошепнал в ухото: „Скачай, Мехмед! Смъртта виси над главата ти! Събуди се!“ „Така ще да е било! – реши тя. – Иначе колко шум би вдигнал един скорпион, та да събуди някого от дълбок сън!“

По едно време в нея се промъкна ужасно подозрение, от което косата й се изправи.

Нали този Рюстем беше управител на провинция Диарбекир? Тя беше чувала, че там се въдят гигантски скорпиони.

Можеше да е истина. И ако беше истина, беше страшна.

– Стига вече! – веднага го отхвърли. – Не може да бъде!

Отпъди тази мисъл от главата си. Макар и за миг, се усъмни дали пък майка й не е устроила някакъв театър с това покушение, само и само да разяри падишаха с комплота Гюлбахар-Мустафа-Ибрахим, да убеди и него, че смъртта наистина тропа на вратата им, а плюс това да даде съгласие и за брака й с Рюстем. Засрами се от себе си, че допусни подобно съмнение.

Наруга се: „Не те ли е срам, Михримах! Майка ти се блъска да ни опази живота, а ти...“. Не си довърши мисълта. Започна да мълви:

– Боже мой, боже мой! Мама е права! Приеми го най-сетне! Те си враговете на твоето семейство. Предателите се задействаха. В такъв случай най-уместно е да се реагира светкавично, пожарът трябва да бъде потушен още в самото му начало!

Спомни си онази сутрин, след деветия рожден ден, когато през нощта Хюрем й разказа за своя живот, за понесените страдания, за грозящите я опасности, за изядения бой в двора на наложниците, за пуснатата в банята змия... Тогава, още щом се върна в стаята, каза на гувернантката си:

– Дадъ, ще богоговея пред баща си! Майка си ще обичам. Няма да я оставя сама, докато е жива!

„При това положение трябва да направиш един добре изпипан план! – си каза тя. – Помисли добре какво ще кажеш на татко си. Трябва пред него самия да сринеш, да превърнеш в пепел гнездото на предателството. А себе си пък да избавиш от онова зло – Рюстем“.

За миг поспря. После си занарежда шепнешком:

– Първо, принц Мехмед в Сарухан, Мустафа – в деветия кръг на ада... Второ, шестдесетте галери – за Хъзър Реис. Океанските ветрове – в надутите платна на нашите галери, Новият свят – провинция на Великата Османска империя... Трето...

Нямаше трето. За себе си нямаше да иска нищо.

Каза си: „Аз съм умно момиче. Трябва да откажа татко от идеята Рюстем да стане мой съпруг“.

А може би, след като обръчът на предателството се разкъсаше, след като се отърсеха от страха пред смъртта, Хюрем също щеше да се отметне от намерението да даде дъщеря си за жена на Рюстем.

Припряно раздвижване я откъсна от мислите, в които се беше задълбочила. Долетяха подвиквания:

– Господарят идва! Господарят идва!

Михримах се изправи. На лицето й разцъфна най-лъчезарната нейна усмивка, склони главата си леко към дясното рамо. След безброй репетиции пред огледалото тя откри, че тази стойка й отива най-много. Застана точно срещу вратата. Допря длани пред корема и зачака баща си.