Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

Минута по-късно Алехандро се озова долу. Моментално отиде на отсрещната страна от пътя, за да не премине пред самия портал, където сновеше постовият. Наложи се да завие покрай зида. Когато отново излезе на пътя, тръгна с бърза крачка все по-далече и далече от мъглявата жълтеникава сянка на Корпуса. Отдясно долавяше шума на морето. Точно отпред, на самия пясък, имаше две схлупени кръчми. Вятърът му довя мелодията на песен. Няколко насядали край изпочупените маси мъже бърбореха помежду си. Той не се отби натам, побърза незабавно да остави пивниците зад гърба си.

„Няма да има повече чакане! – му заповяда мозъкът. – Появи ли се някой на пътя, край! Тичай, ако трябва! Имаш крещяща нужда от опиата. И то веднага! Моли се човекът, с когото ще се срещнеш, да го носи."

„Знам!“ – измърмори си Алехандро.

Чуваше всяка своя фибра да крещи: „Искам отварата!“ Шишкавият свещеник трябваше да го снабди с вълшебния сироп още в този час! Само така можеше да си овладее болките и кошмарите.

„От Балат към Фенер“ – му беше казал онзи човек, с когото се срещна при Генуезката кула.

„Кога?“

„След вечерния намаз!“

Намазът още не беше започнал.

„Какво ли прави дъщерята на падишаха?“ При тази мисъл Алехандро се закова на място.

„Върви!“ – изкомандва го мозъкът. И той тръгна. Но Михримах не му излизаше от ума. Сигурно милион пъти оттогава досега бе повтарял: „Михримах! Михримах!“ Сам се оприличаваше на дервиш, който с броеница в ръка реди възхвала за Аллах. Михримах – по надолнището. Михримах – нагоре по стръмното.

Вътрешният му глас прихна от смях: „Михримах, а? Ако те попита как се казваш, какво ще й кажеш? Исмаил от Алаийе ли? Или Алехандро от Севиля? Кое от двете?“

Сърцето му се сви на топка: „Всичко ми е фалшиво – животът ми, майка ми, баща ми, името. Наистина, какво ще й кажа, ако ме попита за името? Ако попита: „Ти кой си?“

Опита се да отхвърли тези мисли – не успя. Вероятно с надеждата, че ще му бъде от полза да си събере ума в главата, сам се скастри: „Глупак! Тя е дъщеря на твоя враг! Врагът на твоята кръв, на твоята религия. На нея ли точно успя да си подариш сърцето?“.

„Какво като съм го подарил!“ – измрънка.

„Тя е принцеса! – бе готовият отговор на мозъка му. – Тя е принцеса! Ти какво си? Един моряк измамник! Престъпник! Убиец! Излъсканото острие на Светия отец. Плюс това, ти повече няма да я видиш! Изкарай, изхвърли от главата си тези очи! Забрави неповторимата й усмивка! Заличи от плътта си топлината на нейната малка ръка!“

Крачките му станаха по-резки, по-решителни, по-пъргави. Имаше чувството, че ако вървеше по този начин, може би щеше да изпълни собствените си заповеди много по-лесно. Причу му се някакво стенание: „Но тя... Но... Толкова е красива!“ „Хайде, изчезвай! – скара му се той. – Че е хубава, хубава е! Това, че ти е хвърлила един поглед, да не би да значи, че се е влюбила в един босяк? Остави това! На теб сега ти трябва отварата, отвара ти трябва, отвара ти трябва! Тичай, тичай към отварата!“