Света троица [Войните на Розите-2]

Солсбъри гледаше как херцогът прокарва замислено ръка по голата стена.

— Сега ще ги върнат обратно, Ричард — рече той. — Печатът на краля преобърна всички лъжи на кралицата му. Голямо удоволствие ми достави да видя как тия парламентарни дребосъци до един се надпреварваха да гласуват за нас.

Йорк въздъхна и устните му се свиха.

— Грозно нещо беше и не биваше да се случва. Нашите семейства са самата Англия, те са мозъка на костите ѝ. И въпреки това трябваше да видя как твоят герб и моят, изсечени от камък и дърво, са заличени с длето и пила. Проклетите му вестители добре са работили, докато аз бях в Ирландия. Замъкът Лъдлоу бил абсолютно опразнен, чу ли за това? В замъка Сандал имаше гоблени и статуи стари като Рим, но всичко е изчезнало, измъкнато, когато не съм бил в състояние да го защитя. Щетите, които този Указ ми причини, няма да могат да бъдат възстановени през целия ми живот.

— Толкова видях, да, макар че ми беше приятно да си прибера обратно имотите от онези, дето ги бяха купили. Някои от земите ми сега са в ръцете на Пърси, само си помисли! Ти поне успя да възстановиш всичко. Докато Хенри Пърси е жив и ме мрази заради смъртта на баща си и брат си, никога няма да мога да си взема земята, без да пролея кръв.

При тези думи Йорк се извърна към стената.

— Аз ти се доверих в Лъдлоу. И ти спази думата си. Няма да го забравя. Ти и синът ти ме извадихте от отчаянието, чувство, което не бих търпял повече заради никого. Винаги ще съм ти задължен — той протегна ръка и Солсбъри я пое, като я стисна над лакътя.

— Как е кралят? — попита Солсбъри, докато излизаха в коридора.

— Достатъчно добре — отвърна Йорк. — Епископ Кемп разправя, че е най-лесният гостенин, който някога е имал. Хенри прекарва времето си в църквата или пък чете, тъй говорят. И трябва да му напомнят да се храни.

— Обмислял ли си какво ще правиш с него сега, след като Указите са заличени от свитъците?

— Обмислял съм го много пъти — притеснено отвърна Йорк, — но не съм стигнал още до някакво решение.

Двамата мъже се изкачиха по стълбите, минаха през залата, където се събираше Долната камара, и влязоха в стаята в далечния ѝ край. Там вече жужеше от гласове и всички те секнаха, щом забелязаха Йорк.

Бялата зала беше нещо повече от помещение за дебати, много по-малка от онази долу, в която членовете на парламента се събираха. Покрай всяка от стените ѝ имаше пейки, а в средата — подиум, от който се правеха обръщенията към присъстващите. Отстрани, поставен така, че да има поглед над стаята, беше столът на краля, останал празен, прост трон от дъбово дърво, позлатен по краищата, върху който бяха резбовани три лъва.

Умът на Йорк все още броеше собствените му загуби и той едва поздрави събраните лордове. Бяха малко на брой и с нисък ранг. Никой от Пърси, Съмърсет или Клифорд не беше дошъл, нито пък от семействата, дето се бяха били за краля. Йорк разпозна дузина от маловажните барони, сред тях и Кромуел. Поспря на стъпалото и наклони глава към лорд Грей. Баронът беше наддал значително на тегло след битката край Нортхамптън, забеляза той, беше пуснал двойна гуша и гънки, дето повече отиваха на някой епископ. Знаеше всяка подробност за неговата роля за победата от сина си и Уорик. С удоволствие си представяше как казват на кралската армия, че врагът им е на мили от тях, а той се оказва вътре в средите им. И което е по-важното, Грей беше удържал на думата си и бе обърнал хората си срещу Бъкингам в подходящия момент. Да надебелее от богатството си и да стане ковчежник на Англия, беше малка награда за такова важно предателство.