![Съдбовният кораб [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/7/0/sdbovniyat-korab-bg-download.jpg)
Съдбовният кораб [bg]
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Сага за живите кораби #3
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: „Ем Би Джи Тойс“
- ISBN: 978-954-2989-84-4
- Переводчик: Катрин Якимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Съдбовният кораб [bg]». Краткое содержание книги:
Тя просто стоеше там, стъписана и гледаща. Сърцето му се сви. Думите му излязоха като молба.
— Алтея, толкова съм самотен. Най-лошото е да знам, че независимо дали се провалим, или успеем, аз пак ще те загубя. Да знам, че всеки ден си тук, на същия кораб като мен, и да не мога да споделя дори една вечеря с теб, камо ли да докосна ръката ти, е достатъчно мъчение. Когато не искаш да ме погледнеш или да говориш с мен… Не мога да продължа с тази студенина между нас. Не мога.
Страните на Алтея бяха поруменели. Подгизналата ѝ от дъжда коса тъкмо бе започнала да съхне, като се измъкваше от опашката ѝ на къдрави кичури, които ограждаха лицето ѝ. За момент трябваше да затвори очи, за да преодолее сладката болка от копнежа си по нея. Думите ѝ успяха да достигнат до него.
— Един от нас трябва да е разумен. — Гласът ѝ беше скован. Стоеше точно пред него, нямаше дори ръка разстояние помежду им. Тя уви плътно ръце около себе си сякаш се страхуваше, че ще се разпадне. — Пусни ме да мина, Брашън. — Гласът ѝ беше спаднал до шепот.
Не можеше.
— Просто… остави ме да те прегърна. Само за момент и после ще те пусна — примоли се той, като напълно осъзнаваше, че лъже.
Той лъжеше, и двамата го знаеха. Само за момент нямаше да е достатъчно за никого от тях. Алтея дишаше тежко и щом мазолестата му длан докосна челюстта ѝ, тя се замая. Опря длан на гърдите му, колкото да се уравновеси, дори може би да го отблъсне, нищо повече. Не беше толкова глупава, че да допусне това, но кожата му беше топла под ризата и тя можеше да усети туптенето на сърцето му. Предателската ѝ ръка се вкопчи в плата и го придърпа по-близо. Той залитна напред, след което ръцете му се увиха около нея и я задържаха толкова здраво, че едва си поемаше дъх. Известно време не помръднаха. Тогава той въздъхна сякаш някаква болка в него се бе успокоила. Заговори нежно:
— О, Алтея. Защо всичко с нас трябва да е толкова сложно?
Дъхът му беше топъл върху главата ѝ, докато целуваше нежно косата ѝ. Изведнъж всичко ѝ се стори много просто. Той се приведе да целуне ухото и врата ѝ, но тя се извърна, за да пресрещне устните му със своите, и затвори очи. Нека се случи тогава.
Усети как извади ризата от панталоните ѝ. Кожата на ръцете му беше груба, но допирът му беше нежен, докато ръцете му се плъзгаха под ризата. Едната му ръка обгърна гърдата ѝ и се заигра с изпъкналото ѝ зърно. Тя не можеше да помръдне, а после можеше. Ръцете ѝ откриха ханша му и го притиснаха до нея.
Той прекрати целувката.
— Чакай — предупреди я. Пое си дъх. — Спри.
Беше се вразумил. Тя се олюля от разочарование, когато той се отдръпна от нея. Отиде до вратата. С треперещи ръце, той заключи. Върна се и хвана ръката ѝ. Целуна дланта ѝ, след което я пусна и застана мълчаливо, загледан надолу в нея. Чакаше. Тя реши. Взе ръцете му в своите и нежно го придърпа към леглото.
Янтар говореше унило и бавно.
— Не мисля, че разбираш напълно какво направи. Затова мога да ти простя. Но само този път. Парагон, трябва да научиш какво означава за един мъж да умре. Не мисля, че разбираш окончателността на постъпката си.
Бурният вятър биеше в нея, но тя стискаше перилата му и чакаше отговор. Той се опита да измисли нещо, което да я зарадва. Не искаше да е тъжна заради него. Мъката ѝ, когато го оставеше да я почувства, бе по-горестна от тази на всеки човек. Беше почти толкова нетърпима, колкото и неговата.
Парагон насочи всичките си сетива навътре, в търсене. Нещо се случваше. Нещо опасно, нещо плашещо. Беше го преживявал и преди и се стегна за сгърчващата агония и срама. Когато човеците се събираха по този начин, това винаги означаваше болка за по-слабия. Защо Брашън ѝ беше толкова ядосан? Защо тя го позволяваше, защо не се бореше? Нима беше толкова уплашена от него, че не можеше да се съпротивлява?
— Парагон. Слушаш ли ме?
— Не. — Той пое лек дъх през отворената си уста. Не разбираше. Мислеше си, че знае какво означава това. Ако Брашън не се опитваше да я накаже, ако не се опитваше да я подчини чрез болка, тогава защо го правеше? Защо Алтея го допускаше?