Съдбовният кораб [bg]

Значи щеше да им е позволено отново да говорят с Парагон. Не знаеше дали изпитва облекчение или не. Това вероятно щеше да разведри Янтар. Дърводелката бе мрачно замислена, откакто Парагон беше убил. Когато говореха за това, тя винаги обвиняваше Лавой, като настояваше, че помощникът го бе подбудил. Самата Алтея не можеше да се съгласи, но и един втори помощник не можеше да се съгласи с такова твърдение. Затова бе сдържала езика си, което единствено бе вбесило Янтар.

Чудеше се какво ли щеше да е първото, което жената щеше да каже на Парагон. Щеше ли да го смъмри, или щеше да настоява да ѝ даде обяснение? Алтея знаеше какво самата тя би направила — щеше да се отнесе към това, както се бе отнасяла към всички прегрешения на Парагон досега. Щеше да го игнорира. Нямаше да говори по този въпрос с кораба, не и повече, отколкото някога бе говорила за двата пъти, в които се бе преобърнал и бе убил целия си екипаж. Някои действия бяха твърде чудовищни, за да бъдат потвърдени с думи. Парагон знаеше мнението ѝ спрямо деянията му. Той беше стар жив кораб, построен с голямо количество магическо дърво по протежение на цялата си конструкция. Не можеше да докосне никое място, без да му предаде ужаса и удивлението си. За съжаление, всичко, което усещаше от него като отговор, бе непокорство и гняв. Той чувстваше, че стореното от него е оправдано и се ядосваше, че никой друг не споделя тази емоция. Тя добави това към безкрайния си списък от загадки, свързани с Парагон.

Направи още една бавна обиколка на палубата, но не откри нищо нередно. Щеше да е облекчение да намери някаква проста задачка. Вместо това усети как мислите ѝ се насочиха към Вивачия. С всеки изминал ден надеждите ѝ да си върне кораба намаляваха. Болката от раздялата им вече беше стара болка. Тя крещеше дълбоко в нея, като нараняване, което не искаше да се изцели. Понякога, като сега, Алтея я проучваше като че разклащаше болен зъб. Подхващаше болката и подклаждаше нови пламъци само за да докаже, че душата ѝ е още жива. Казваше си, че само да си върнеше кораба, и всичко щеше да се нареди. Ако под краката си имаше палубите на Вивачия, никоя от останалите ѝ тревоги нямаше да има значение. Можеше да забрави Брашън. Тази вечер мечтата да си върне кораба изглеждаше безнадеждна. От казаното от онова момче, преди Парагон да го убие, се разбираше, че Кенит нямаше да бъде склонен на откуп, със сигурност не и на толкова скромен. Това оставяше единствено сила или измама. Защитата на екипажа по време на нападението не я караше да изпитва голяма увереност в уменията им да принудят когото и да било да стори нещо.