Съдбовният кораб [bg]

— Много добре, сър. — Тя изплю думите, а черните ѝ очи проблеснаха. — Намирам за трудно да изпълнявам задълженията си, когато капитанът ми очевидно няма никакво уважение към мен. Ти ме унизи пред екипажа, а после очакваш да следя за реда по време на вахтата си. Не е правилно и не е честно.

— Какво? — възмутено настоя той. Как можеше да говори подобни неща, след като я беше взел за помощник, бе ѝ доверил личните си планове, дори се бе посъветвал с нея за това какво беше най-добро за кораба? — Кога съм те „унизил пред екипажа“?

— По време на битката — каза през зъби тя. — Правех всичко по силите си да отблъсна качващите се на борда. Ти не само че се намеси и пое моята задача, но и ми каза „Назад. Пази се.“ — С разгарянето на гнева ѝ гласът ѝ се извисяваше. — Сякаш бях дете, което трябваше да предпазиш. Сякаш бях по-некомпетентна и от Клеф, когото държеше до себе си.

— Не е вярно! — защити се той, след което се спря, видял пристъпа на ярост, изписан на лицето ѝ. — Вярно ли е?

— Вярно е — отвърна му студено тя. — Попитай Клеф. Сигурна съм, че си спомня.

Той мълчеше. Не можеше да си спомни да е изричал подобни думи, но си спомняше как сърцето му се бе изпълнило със страх, когато бе видял Алтея насред битката. Беше ли казал подобно нещо? Сърцето му се сви от вина. В разгара на битката и хладния допир на страха… вероятно го беше казал. Представи си публичното оскърбление върху гордостта и увереността ѝ. Как бе могъл да ѝ каже подобно нещо по време на битка и да очаква от нея да опази самоуважението си? Заслужаваше гнева ѝ. Навлажни устни.

— Предполагам, че съм. Щом казваш, че съм, значи съм. Не беше правилно. Извинявай.

Той вдига очи към нея. Извинението му я беше шокирало. Очите ѝ бяха ококорени. Можеше да пропадне в дълбините им. Поклати леко глава и сви рамене. Тя продължаваше просто да го гледа в мълчание. Непринудената искреност на извинението му бе пропукала сдържаността му към нея. Той отчаяно се помъчи да запази контрола си.

— Силно вярвам в теб, Алтея. Ти си била до мен и заедно сме се изправяли пред вербовчици и змии… Заедно върнахме този проклет кораб във водата. Но по време на битката аз просто… — Гърлото го стегна. — Не мога да правя това — каза внезапно. — Не мога да продължавам повече така.

— Какво? — отвърна бавно тя сякаш не го беше чула правилно.

Той скочи на крака и се приведе над масата.

— Не мога да продължавам да се преструвам, че не те обичам. Не мога да се преструвам, че да те видя в опасност, не ме плаши до смърт.

Тя скочи на крака сякаш я беше заплашил. Извърна се от него, но две крачки го отведоха между нея и вратата. Тя стоеше като сърна, хваната на мушка.

— Поне ме изслушай — примоли се той. Думите се заизливаха от него. Не се замисляше колко глупаво щяха да ѝ прозвучат или че нямаше да може да си ги върне обратно. — Казваш, че не можеш да изпълняваш задълженията си без уважението ми. Не знаеш ли, че същото важи и за мен? По дяволите, един мъж трябва да вижда отражението си някъде, за да е сигурен, че е истински. Аз виждам себе си в твоето лице, в това как очите ти ме следват, когато съм се справил добре с нещо, в това как ми се подсмихваш, щом направя нещо глупаво, но накрая успея да го оправя, така че всичко да завърши добре. Когато ми отнемеш това, когато…