Съдбовният кораб [bg]

Сатрап Косго, наследникът на Перления трон и Повелителят на справедливостта, чоплеше гърдите си и издърпа дълъг, подобен на хартия тънък пласт белеща се кожа. Малта погледна встрани, за да се въздържи от гримасничене.

— Това е непоносимо! — за пореден път се оплака сатрапът. — Кожата ми е съсипана. Какво отвратително розово се показва отдолу! Външният ми вид никога няма да е така хубав като преди. — Той я погледна обвинително. — Поетът Манке веднъж сравни кожата на челото ми с белотата на перла. А сега съм обезобразен!

Малта усети как коляното на Кеки побутна кръста ѝ. Самата Кеки лежеше на сламеника си до леглото на сатрапа, а Малта бе клекнала на пода до нея. Това беше мястото ѝ в малката стая. Тя трепна при побутването по болящия я кръст, но разбра намека. Зарови из ума си, след което излъга.

— В Бингтаун има поверие, че ако жената си мие лицето веднъж годишно с вода от Дъждовната река, никога няма да остарее. Процедурата е неприятна, но се казва, че придава на кожата младоликост и красота.

Кеки въздъхна одобрително. Малта се беше справила добре. Косго веднага се ободри.

— Красотата си има цена, но аз никога не съм трепвал пред малко неудобство. Все пак се чудя какво се случи с кораба, към който трябваше да се присъединим при устието на реката. Уморих се от това поклащане насам-натам. Кораб с такива размери не е подходящ да плава в открити води.

Малта сведе поглед и запази мнението си относно невежеството му за себе си. Калсидците пътуваха с месеци в галерите си. Способността им да устоят на оскъдните дажби и да издържат трудностите на живота на борда на открит съд беше легендарна; на това се дължеше и репутацията им на моряци и мародери.

Преди няколко дни бяха напуснали устието на реката. Сатрапът беше ядосан, че главният кораб на калсидците не беше там, за да го качи на борда си. Малта бе изпитала горчиво разочарование, че устието не се пазеше от живи кораби. Крепеше я представата, че бингтаунски живи кораби щяха да спрат галерата и да я спасят. Отчаянието, което я заля, щом галерата продължи да плава свободно напред, бе непоносимо. Беше глупачка да мечтае за спасение. Подобни мисли само я правеха по-слаба. Тя гневно пречисти сърцето си от тях: никакъв жив кораб на пост, никакъв Рейн, който да я търси, въобще — никакви мечти. Никой нямаше да се появи като на магия и да я спаси. Предполагаше, че оцеляването ѝ е в нейните ръце. Предполагаше много неща, които не споделяше със сатрапа и Кеки. Едно от тях беше, че галерата беше в беда. Наистина се поклащаше и изхвърляше много повече вода, отколкото трябваше. Несъмнено Дъждовната река бе нанесла щети по катранените му прослойки и вероятно по дъските. След като напуснаха реката, капитанът ги бе насочил на север, към Калсид. Галерата се придържаше към крайбрежието. Ако се разпаднеше, поне щяха да имат възможността да достигнат брега живи. Тя отсъди, че капитанът бягаше към дома, и заложи, че ще пристигне там с непокътнат кораб и непредвиден товар.