![Завръщането на Пурпурната гвардия [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/6/8/zavrshchaneto-na-purpurnata-gvardiya-bg-download.jpg)
Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]
- Автор: Эсслемонт Иан Кэмерон
- Серия: Малазанската империя #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-88-3
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]». Краткое содержание книги:
Амарон се усмихна — първата истинска усмивка, която Гелел можеше да си спомни от него.
— Не се притеснявайте, господарке. Одеждите, колата и гвардията са само за показ.
Още веднъж отпусна ръце на пристегнатия си колан.
— Разполагаме само с един истински маг, достоен да бъде наричан така. Девойката. Това си е подигравка в сравнение със старото време. Едничкото ни предимство с вас е, че никой, съвършено никой, не може да ви разпознае със сигурност. Разбира се, следим старото ви приемно семейство, но извън тях малцина могат да бъдат използвани от някой маг, за да се добере до вас — да речем, някой като Куин. Затова и показността на паланкина — той посочи бялата й туника — и на одеждите. Предвиждаме да се измъкнете от всичко това по време на речното пътуване. За вас е скалъпена нова самоличност.
Тя изгледа двамината — толкова явно доволни от себе си. Интриганти. Сега го видя. Тези мъже обичаха интригите. Кой друг би могъл да издържи издигането като част от обкръжението на стария император?
— Нова самоличност. Разбирам. Моля ви да ми кажете каква…?
— Офицер — отвърна Амарон. — Началник в конницата. Мисля, че старият чин е превост. В Граничните патрули.
— Граничните патрули! Под началството на маркиз Джардин? Всички те са ветерани — набезите на границата в Ном Пърдж са постоянни. Никога няма да ме приемат.
— През цялото време приемат нови попълнения. А маркизът се разпорежда.
— Какво знае той?
— Само каквото му трябва да знае. Оставям другото на личната ви преценка. Предлагам нещо близко до истината за възпитанието ви — като например, че сте от дребно благородно семейство, което е похарчило последните си пари, за да купи чина ви.
Тя кимна неохотно — всичко беше по-добре от проклетото боядисано возило и този смехотворен костюм.
— Кога?
— Молк ще ви даде всички подробности. Той ще се преструва на ваш прислужник.
Гелел вдигна ръка.
— Извинете. Прислужник ли казахте?
Амарон кимна сериозно.
— О, да.
— Не прилича на каквото съм чувала. Всички тези адюнкти, адютанти и секунданти в талийските войски.
Чос и Амарон се спогледаха кисело.
— О, да, херцогиньо. Талийската войска реши да следва старите обичаи. Отпреди малазанците. Всеки уважаващ себе си офицер трябва да има прислужник, даже двама или трима — коняр за конете, адютант за ежедневните задължения, дори компаньон, който да влезе с тях в битка. Понеже сте бедна, можете да си позволите само един.
Кралице на Тайнствата, не. Той е мързелив, вони и освен това очите му са целите бели.
— Не, не него. Всеки друг, но не той!
Усмивката на Амарон не трепна; очевидно бе твърде доволен от приготовленията си.
— О, да, господарке. Той е съвършен.
На светлината на пламъците от горящата западна палисадна стена лейтенант Рилиш можеше да различи сражаващи се фигури върху източната. Стоеше зад струпаните чували и греди на последното укрепление, опряно в каменните казарми в средата на крепостта. Ранените вече изпълваха помещенията. Сержант Струна му каза, че уикците се оттеглили в големия подземен склад. Това съобщение някак си го обезсърчи. Нямаше обаче сила да мисли за него — едвам успяваше да се държи прав. От мрака на северната стена долетя дротик и той издигна и двата меча, за да го отбие. Ударът го зашемети. Двамата войници, разположени от Струната на пост с него, подпряха гърба му; големите им щитове бяха издигнати. Долетяха и стрели и издумкаха в слоевете дърво, кожа и мед на щитовете. Сега бяха по-силни, проклети да са. Рилиш махна на сержант Струната.
Той дотича през ничията земя на главната строева площадка, преследван от стрели и хвърлени главни.
— Вече не остава много — кресна той над пъкъла от насмолени дървени трупи, над звънтенето на мечовете и рева на обсадителите. На брадясалата му уста бе замръзнала глупашка, възторжена от боя усмивка.
Рилиш викна:
— Съобщавай. Запалвай останалото и се изтегляй.
— Тъй вярно, тъй вярно.
Рилиш потупа войниците:
— Стойте тук. Всички оставаме, за да прикриваме оттеглянето.
Гардемарините отдадоха чест:
— Тъй вярно, господине.
Опряха щитовете си на струпаните греди и хванаха арбалетите. Куцукайки, Рилиш се оттегли присвит към вратата на казармата и през ума му мина, че с такива хора можеше да спечели всяка битка — стига да имаше достатъчно от тях.