Черното копие и сянката на Властелина [bg]

И в същия миг към гърлото гадно се изкачи пестеливата войнишка дажба, страшна болка преряза хобита през корема, а подът изчезна изпод краката. Кълбото се завъртя, в ушите му нахлу вече не плисък, а неистовият водопаден рев и Фолко разбра, че чудния им кораб е запратен в пропаст. Въртеше ги и ги клатеше, хвърляше ги насам-насам, но, хвала на всемогъщия Илуватар, поне не ги обръщаше с краката нагоре. Стопаните само се подхилваха, гледайки посивелите от страх джуджета и хобита. Дребосъка изригваше най-черните ругателства, каквито само той знаеше, с всички сили вкопчвайки се в дръжките.

Така ги носи толкова дълго, че хобитът изгуби представа за време. Той със всички сили се бореше с напиращите от време не време пристъпи на повръщане, понякога почти губейки съзнание и молейки Силите на Арда само за едно - това мъчение по-скоро да свърши.

Когато ревът, разтърсването и люшкането внезапно секнаха и кълбото отново спокойно се заклати на тихата вода, приятелите бяха изведени навън под ръка - кратката едва ги слушаха.

И отново последваха коридори, висящи мостове, аркади, редици от зали, чийто тавани се губеха в полумрака, но всички тези величествени творения, както в достопаметната Мория, изглеждаха на хобита изоставени - по целия път те не срещнаха нито една жива душа.

Фолко се досещаше, че подземната река ги е донесла някъде в най-дълбоките дълбочини на Арда.

Как ще излизат нагоре? Ами ако Черните джуджета наистина откажат да ги пуснат?

Залата на Кралете се откри внезапно. Нито стража пред вратите, нито самите врати - те завиха и се озоваха на края на титанична пещера, пред която помръкна дори Залата на замъка в Мория. Златисто сияние я озаряваше, светеше искрящ планински кристал, копиеподобните друзи се извисяваха над хаоса червени и синкави скъпоценни камъни. Подът на пещерата беше застлан с мек мъх, никнеше дори трева и беше странно да се види всичко това в суровото каменно царство. Какво даваше светлина и живот тук -Фолко не можеше да се досети. Хобитът затаи дъх пред открилото се великолепие. Залата на Кралете беше богато украсена със статуи, пътят се виеше между гиганти, изкусно издялани от исполински каменни късове странен сребрист камък, който създаваше усещане за необичайно топлина. И оттова скулптурите, въпреки скритата в тях мощ, изглеждаха пълни с добрина и съчувствие. Хобитът малко се ободри.