![Деца от кръв и кости [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/9/7/deca-ot-krv-i-kosti-bg-download.jpg)
Деца от кръв и кости [bg]
- Автор: Адейеми Томи
- Серия: Деца от кръв и кости #1
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542721437
- Переводчик: Надя Златкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Деца от кръв и кости [bg]». Краткое содержание книги:
„Феномен.“ Entertainment Weekly
„Следващото голямо нещо в литературата и киното.“ Ebony
„Една от най-големите дебютни книги за тийнейджъри тази година.“ Teen Vogue
Инан започва да прехвърля бронзовата монета между пръстите си и се замисля.
— В онзи храм.
— Кандомбле?
Той кимва.
— Храмът засилваше способностите ми. Когато се опитвах да те намеря, седнах под една рисунка на Ори и… не знам. За първи път почувствах, че има нещо, което мога да контролирам.
Мястото във въображението. Замислям се за последния път, когато бяхме там, и се чудя какво съм казала. Дали съм издала нещо?
— Как става това? — питам аз. — Понякога се чувствам така, сякаш четеш книга в главата ми.
— По-скоро главоблъсканица, отколкото книга — поправя ме Инан. — Мислите и чувствата ти невинаги са ясни, но когато са силни, аз също ги усещам.
— С всички ли можеш да го правиш?
Той поклаща глава.
— Не до такава степен. Всички други усещам сякаш ме е изненадал дъжд. А ти си истинско цунами.
Замръзвам при тези силни думи, опитвайки да си представя какво представлява това. Страхът. Болката. Спомените как откъсват мама от нас.
— Звучи ужасно — прошепвам.
— Невинаги. — Той се втренчва в мен, сякаш може да види право в сърцето ми, право във всичко, което съм. — Има моменти, когато е удивително. Дори прекрасно.
Сърцето ми се изпълва с радост. Една къдрица пада върху лицето ми и Инан я прибира зад ухото ми. Когато пръстите му докосват кожата ми, цялата настръхвам.
Прочиствам гърлото си и поглеждам встрани, без да обръщам внимание на туптенето вътре в главата ми. Не знам какво става, но знам, че не мога да си позволя да се чувствам така.
— Магията ти е силна. — Връщам се към задачата. — Вярваш или не, но тя идва съвсем естествено при теб. Ти инстинктивно правиш неща, за които повечето магове имат нужда от могъщи заклинания.
— Как да контролирам това? — пита Инан. — Какво да направя?
— Затвори очи и повтаряй след мен. Не знам заклинанията на Свързвателите, но знам как да поискам помощ от боговете.
Инан затваря очи и стиска силно бронзовата монета.
— Просто е: Ори ба ми соро.
— Ба ме соро?
— Ба ми соро. — Усмихвам се и поправям произношението му. Йоруба звучи толкова непохватно от неговите уста, че ми става мило. — Повтори го. Представи си Ори. Отвори себе си и поискай помощта му. Това е да си маг. Боговете са на твоя страна и никога не си истински сам.
Инан поглежда надолу.
— Те винаги ли са тук?
— Винаги. — Замислям се за всички онези години, когато им бях обърнала гръб. — Дори и в най-мрачните времена боговете винаги са тук. Независимо дали ги приемаме или не, те винаги имат план.
Инан свива пръстите си върху бронзовата монета и на лицето му се появява замислено изражение.
— Добре — кимва решително. — Искам да опитам.
— Ори ба ми соро.
— Ори ба ми соро — напява тихо той, сплитайки пръсти около монетата.
Отначало не се случва нищо, но Инан продължава и въздухът започва да се затопля. В ръцете му се появява мека синя светлина и плъзва към мен.
Затварям очи, светът се завърта, един горещ прилив на енергия, точно като в онзи ден. Когато въртенето спира, аз отново съм на мястото във въображението.
Но този път, когато тръстиките гъделичкат краката ми, аз не се страхувам.
Глава петдесет и четвърта
Инан
Въздухът на мястото във въображението ми трепти като мелодия. Тиха. Звънлива. Докато той пее, погледът ми проследява голата кожа на Зели в езерото. Тя се плъзга по проблясващите вълни като черен лебед и лицето й е спокойно, изражение, което никога не съм виждал. Сякаш в този един-единствен миг целият свят не тежи на раменете й.
Тя се гмурка за няколко секунди и отново се появява на повърхността, повдигайки тъмното си лице към слънчевите лъчи. Очите й са затворени, а миглите изглеждат безкрайно дълги. Къдриците се сипят като сребро по кожата й. Когато се обръща към мен, дъхът ми секва. За момент забравям как да дишам. И да мисля. Някога смятах, че има лице на чудовище.
— Нали знаеш, че е неприятно, ако само гледаш?
По лицето ми пропълзява усмивка.
— Това да не е хитър начин да ме накараш да дойда при теб?
Тя се усмихва. Красива усмивка. В тази усмивка виждам слънцето. Когато се обръща, жадувам да я видя отново, да усетя топлината, която се разлива по костите ми. И с това желание свалям ризата си и скачам във водата.
Зели се задавя и плюе заради вълната, която я залива, когато аз се гмурвам в развълнуваната вода. Течението ме дърпа надолу с неочаквана сила. Ритам и се боря, докато отново изплувам на повърхността.
Отдалечавам се от рева на водопада, а Зели се взира в гората зад нас — краят й е толкова далече, че не мога да го видя. Далече зад бялата граница, която се виждаше на брега на езерото миналия път.