Изтръгнати от корен [bg]

— Но кралицата! — казах аз. — Лесът…

— Ако желаеш, можеш да не ме послушаш, да разпилееш последните си сили и да умреш; аз нищо няма да кажа — отвърна пренебрежително тя. Не знаех как Каша е успяла да я убеди да дойде и да ме види, но съдейки по студените погледи, които си размениха, когато Върбата мина покрай нея на излизане от стаята, надали е било с любезност.

Притиснах очите си с пръсти и останах да лежа на възглавниците. Отварата, която ми беше дала Върбата, бълбукаше и грееше топло в корема ми, все едно съм изяла нещо с твърде много люти чушки.

— Алоша ми каза да повикам Върбата да те погледне — каза Каша, надвесена притеснено над мен. — И обеща да спре заминаването на кронпринца.

Аз събрах сили и се изправих, хванала ръцете на Каша. Отслабналите мускули на корема ме боляха. Но не можех да остана в леглото точно сега, независимо дали бях в състояние да използвам магия. Въздухът в замъка бе натежал от страховито напрежение. Лесът още бе тук. Още не бе приключил с нас.

— Трябва да я намерим.

Стражите пред покоите на кронпринца стояха нащрек; донякъде им се искаше да ни попречат да влезем, но аз извиках: „Алоша!“; тя подаде глава и им каза нещо, след което ни пуснаха насред подготовката по заминаването. Кронпринцът още не беше в пълни доспехи, но беше сложил набедрениците и ризницата си, а едната му ръка стоеше на рамото на сина му. Съпругата му, принцеса Малгожата, държеше малкото им момиченце на ръце. Момчето стискаше меч — истински меч с острие, само че по-малък. Още нямаше седем години. Готова бях да се обзаложа, че дете на тази възраст още същия ден ще отреже я собствения си пръст, я нечий чужд, но той го държеше умело като войник. Сега го подаваше на баща си, като го гледаше тревожно отдолу нагоре.

— Няма да ви преча — казваше детето.

— Трябва да останеш тук и да се грижиш за Мариша — отвърна принцът, като го погали по главичката. После погледна принцесата; лицето й беше сериозно. Целуна я само по ръката. — Ще се върна, колкото мога по-скоро.

— Мисля след погребението да заведа децата в Жидна — каза тя; сетих се, че така се казваше родният й град — пристанище, което с брака им се бе отворило за Полния. — Морският въздух ще им се отрази добре, а и родителите ми не са виждали Мариша от кръщенето й.

Човек би помислил, че току-що й е хрумнало, но думите звучаха отрепетирано.

— Не искам да ходя в Жидна! — запротестира момчето. — Татко…

— Стига вече, Сташек. Както сметнеш за най-добре — каза той на принцесата, а после се обърна към Алоша. — Ще благословиш ли меча ми?

— Нямам желание — отвърна тя мрачно. — Защо се подлагаш на това? Вчера говорихме…

— Вчера баща ми беше жив. Днес е мъртъв. Какво според теб ще се случи, когато магнатите гласуват за престолонаследник, ако позволя на Марек да иде и да унищожи росийската армия вместо нас?

— Изпрати тогава някой генерал — настоя Алоша, макар всъщност да не спореше. Виждах, че го казва, само за да спечели време, докато намери друг отговор, в който самата тя да вярва. — Например барон Гошкин?