Драконите на сломеното слънце [bg]

15

Тасълхоф, неповторимият

Въпреки болката и голямото неудобство, Джерард беше доволен от начина, по който се развиваха нещата. От ритника на елфа имаше непоносимо главоболие. Беше завързан за собствения си кон, а главата му висеше отпуснато край седлото. Кръвта пулсираше в слепоочията му, а бронята на нагръдника го пронизваше болезнено в стомаха и му пречеше да диша. Каишите се впиваха в кожата му и вече не си усещаше краката. Нямаше никаква представа кои бяха похитителите им, понеже така и не бе успял да ги огледа в тъмнината, а и точно в този момент превръзката през очите не му позволяваше да вижда каквото и да е. Едва не го бяха убили. Трябваше да благодари единствено на кендера, задето го бяха оставили жив.

Да, нещата се развиваха точно според плана му.

Движеха се от доста дълго време. Струваше му се, че пътуването е продължило десетки дни, достатъчно дълго, за да обиколят Крин поне шест пъти. Нямаше представа как се справя кендерът, но ако се съдеше по откъслечните проскимтявания някъде зад него, Джерард можеше да отсъди, че засега Тасълхоф е в относителна безопасност. После рицарят или задряма, или беше припаднал, понеже отново дойде на себе си, когато конят под него рязко спря.

Човекът, който очевидно водеше елфите, говореше нещо на елфически. Джерард не разбираше езика. Очевидно обаче бяха достигнали целта си, понеже похитителите им се заеха да прерязват каишите, придържащи война към седлото. Някой го улови за яката на бронята, изтегли го от гърба на животното и му позволи да се свлече на земята.

— Ставай, свиньо! — каза елфът на груб общ език. — Никой няма да те носи. — Той махна превръзката от очите му. — Към онази пещера. Ходом марш.

Бяха пътували цяла нощ. Сега небето розовееше. Никъде не се виждаше пещера, ала един от елфите излезе напред и отмести гъсталака сплетени млади дръвчета. На фона на скалите зад гъсталака се открои тъмен проход. Елфът изтегли стената от дръвчета настрана.

Джерард се изправи със залитане и закуца напред. Небето ставаше все по-светло и вече се обливаше в огненооранжево и морскосиньо. Огледа се за спътника си и видя, че краката на кендера стърчат от някаква торба, метната през гърба на понито. Водачът на елфите стоеше встрани от входа на пещерата и наблюдаваше мълчаливо. Наметалото го скриваше плътно и бе спуснал качулката си, но рицарят успя да мерне част от черната тъкан на мантия — дреха, каквато можеше да носи само магьосник. Джерард ставаше все по-уверен, че планът му е проработил. Сега му оставаше единствено да се надява, че ще успее да обясни кой е, преди елфите да са решили да го убият.