![Прокобата на Господаря Гад [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/4/6/prokobata-na-gospodarya-gad-bg-download.jpg)
Прокобата на Господаря Гад [bg]
- Автор: Дональдсон Стивен Ридер
- Серия: Първите Хроники на Томас Ковенант Неверника #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-412-3
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прокобата на Господаря Гад [bg]». Краткое содержание книги:
„Книги като тази се появяват не по-често от два-три пъти в живота. Потресена съм от изумление. Наистина не се случва често“. Мариън Зимър Брадли
„Война и мир“ в жанра фентъзи“. Канзас Сити Стар
„Класическо фентъзи, в което са вплетени достатъчно съвременни елементи, които му придават допълнително измерение. Историята е изградена грижливо, стилът има величав замах, а въображението се отличава с рядко срещана дълбочина“. Клифърд Д. Саймък
Събуди се с усмивка късно през нощта, вторачен във вампирски ухилената луна. Неговата усмивка бавно се разтегна в гримаса на щастие или… омраза. После огромното туловище на Сол по сърцето закри луната. Великанските длани го галеха закрилнически по главата и скоро от ласката очите на Томас загубиха страшното си изражение, лицето му се изглади от терзание и го завладя покой. Пак заспа дълбоко, но не толкова страдалчески.
На десетия ден от похода се събуди невъзмутим, като че застинал в безчувствено примирие между несъвместими потребности. Безразличието се просмукваше в него, може би вече нямаше желание да се тревожи за себе си. Затова пък беше гладен. Закуси обилно и не пропусна да благодари на жената от дървеното поселище по пътя им, която се беше заела с грижите за него. Примири се с новата си премяна, като само вдигна рамене с лека тъга и отбеляза с притъпен присмех колко лесно се отърсваше от самия себе си… и как бялата туника подхождаше на мършавото му тяло, все едно беше роден да я носи. Със същото нямо примирение възседна Дура.
Спътниците му го наблюдаваха, като че се бояха да не падне. Той беше по-слаб, отколкото си представяше, и трябваше да се съсредоточи напълно, за да остане на седлото, но се справи. Постепенно другите си отдъхнаха, че опасността за него е отминала. Томас яздеше сред тях в слънчевите лъчи и топлия пролетен въздух по обсипания с цветя край на Анделейн — яздеше в немощ и безгрижие като заклещен между две еднакво невъзможни неща.
17.
Огнен край
Тази нощ отрядът избра за бивака си тясна долина между каменисти склонове на половин левга от гъсто затревения Анделейн. Ратниците бяха по-весели — присъщата им жизненост надделя над опасенията от последните дни, разменяха си истории и пееха. И макар че Владетелите мълчаха, явно слушаха с удоволствие, а Морам и Куаан няколко пъти прихнаха.
Томас не споделяше изблика на веселие. Пустотата в душата му затискаше като с тежък похлупак чувствата, виждаше се отделен и недосегаем. Легна, преди воините да са довършили последната песен.
Нечия ръка стисна рамото му през нощта. Отвори очи — Великанът беше приклекнал до него. Луната залязваше.
— Вдигай се — прошепна Сол по сърцето. — Ранихините ни предупредиха. Подгонили са ни вълци. Може би след тях идват и Злотворни. Трябва да се махнем.
Томас премигна сънено.
— Защо? Няма ли да ни последват?
— Побързай, Надвладетелю! Терел, Корик и към една трета от еомана остават тук в засада. Ще разпръснат глутницата. Ела.
Томас обаче се инатеше.
— И какво от това? Ще отстъпят и пак ще ни подгонят. Остави ме да спя.
— Приятелю, изчерпваш търпението ми. Вдигни се и ще ти обясня.
Томас въздъхна и се измъкна изпод одеялата. Докато пристягаше пояса на туниката си, закопчаваше сандалите на краката си и вземаше жезъла и ножа, неговата доброволна помощничка набързо сгъна постелята му и доведе Дура.
Владетелите и стражите вече бяха на конете си. Щом се подготвиха и Ратниците, Биринер угаси и последните въглени от жаравата и възседна сковано коня си. Ездачите веднага напуснаха тясната долина, като избираха пътя по неравния терен под червеното сияние на скриващата се луна.
Земята под копитата на Дура приличаше на бавно съсирваща се кръв и Томас притисна длан към пръстена на гърдите си, за да го опази от алената светлина. Около него отрядът се движеше колкото може по-тихо, всяко подрънкване на метал биваше заглушавано тутакси. Ранихините бяха по-безшумни от сенки, а на широките им гърбове стражите седяха като статуи.
Когато луната се скри, мракът донесе успокоение. Могъщите ранихини избираха безопасен път за останалите коне между тях.
Изминаха две-три левги и на всички започна да им олеква. Не чуваха нищо, не долавяха заплаха. Най-сетне Сол по сърцето изпълни обещанието си.
— Просто е — прошепна Великанът. — Щом разпръснат вълците, Корик и Терел ще ги поведат по лъжлива следа. Ще тръгнат на изток в Анделейн, право към Гръмовръх, докато объркат преследвачите. След това ще завият и ще се присъединят към нас.